Но бурята така или иначе, неизбежно, го беше застигнала.
Знаеше, че докато го е нямало, Фелисе се е упражнявала. Усъвършенствала е отново и отново танцовите стъпки на дуелисткото си умение и е чакала той да се върне. И когато се върна, двамата се сблъскаха на тренировъчната арена. Неведнъж мериха силите си в двубои и тези двубои му отвориха една отдавна заключена врата. Врата към света на неговия народ и на нейния, свят, където изразните средства на дуела бяха най-висшата поезия. И свят, в който отколешните традиции на собствената му раса го заклеймяваха сурово заради чувствата, които терзаеха сърцето му.
Тук, горе, беше студено, но Тисамон съблече подплатения си жакет, разкъса ризата си и оголи гръд в опит да замрази тази болест, да я убие, да я изтръгне от себе си. Ала студът не можеше да проникне достатъчно дълбоко — по целия бял свят нямаше болка и унижение, достатъчно силни за тази цел.
Измъчваше го болка, каквато не помнеше отдавна. Когато имперският шпионин Талрик го обгори с жилото си в Хелерон, не го заболя толкова. Когато Стенуолд едва не го усмърти с новината за полуродната му дъщеря, не го заболя толкова. Сега беше като прикован с копие — колкото и да се гърчеше, не можеше да избяга. Не можеше да потърси убежище дори в бойните си умения, както бе правил преди, защото самотният танц с острието само му напомняше колко по-пълноценни са упражненията с партньор.
Не трябваше да става така. Предателство след предателство, още по-непростимо за човек като него, който нееднократно е плюл на наследството си, за да угоди на личните си стремежи. Всички древни традиции на неговия народ лежаха стъпкани в краката му, а сега той се канеше да ги стъпче още веднъж. И не само тях — щеше да стъпче и нейната памет, светлата памет на паякородната, заради която бе жертвал толкова много преди години и която бе означавала всичко за него. Нима и нея можеше да захвърли с лека ръка, щом копнежите му го тласнеха другаде? И ако е така, ако тя е означавала само толкова, тогава защо е трябвало да жертва всичко, за да бъде с нея?
„Ами бягай тогава! Плюй си на петите!“ Редно беше да напусне Колегиум. Да се насочи към някоя от имперските армии и да избива осоиди, докато те не убият него. Редно беше да избяга надалеч, някъде, където никой не го познава. По-добре да си среже собственоръчно гърлото тук и сега, отколкото да размишлява върху такова грехопадение.
„Богомолкородните се вричат само веднъж и до живот. Това всички го знаят.“
Ала мислите му упорито се връщаха към съвършената й грация, към очите й, към линията на острието й, към нежните очертания на крилете й, и болезненият копнеж, трупан седемнайсет пусти години, го пробождаше право в сърцето.
„Предци мои, спасете ме.“
Небето притъмня постепенно и с идването на нощта Тисамон взе решение. Спусна се по прашните стълби, които не пазеха други следи, освен от собствените му стъпки нагоре; слизаше, а имаше чувството, че пада. Беше се заразил с нещо и заразата си беше пробила път до сърцето му. И той я остави да го изведе от Академията, невидим за очите на окъснелите студенти и поелите уморено към дома преподаватели.
От портите на Академията до дверите на Амфиофоса разстоянието беше кратко. Имаше пазачи на входа, бдителни пазачи, но Тисамон мина незабелязано край тях. Болестта беше удвоила уменията му.
Вече не можеше да се спре. Беше водил дълга битка в прашната стая на върха на кулата и я беше загубил. И сега нечовешката болка го тласкаше напред — огън, който не можеше да угаси, освен по един-единствен начин. Промъкваше се безшумно и с разкъсана риза по коридорите на общежитието зад Амфиофоса, където се помещаваха дипломатическите квартири и стаите за чуждестранните гости на Събранието. Знаеше, че е болен.
„Неизлечимо болен — помисли си Тисамон. — Изобщо не би трябвало да идвам тук.“
В общежитието също имаше охрана, която да пази високопоставените гости от имперски убийци. Повечето бяха бръмбарородни със звънтящи ризници и тромава стъпка, други бяха мухородни — по-наблюдателни и с по-добро нощно зрение. Тисамон лесно мина покрай тях — години наред се беше подвизавал в индустриалния Хелерон и умееше да се промъква незабелязано в сгради като тази. Всички вярваха, че богомолкородните са хора на честта, горди и верни, и почти никой не си даваше сметка, че тези качества спокойно могат да съжителстват с уменията на един таен убиец. Забравяха, че богомолката, тотемът на тяхната раса, е смъртоносен звяр, който дебне плячката си от засада.