Още един белег на болестта му — докато се промъкваше покрай стражите, Тисамон и за миг не си помисли, че трябва да предупреди Стенуолд за слабостите в охраната на общежитието. Вместо това беше благодарен, че пролуките са достатъчно големи, за да остане незабелязан. Дори да го видеха, щяха да го познаят, да го поздравят и толкоз, но той предпочиташе да не го виждат. Не искаше никой друг да става свидетел на провала му. Беше го срам.
Наближаваше целта си и сърцето му, което запазваше спокойния си ритъм в дуели и битки, сега изведнъж се разбърза. Потеше се; беше му зле, тресеше го, но той потисна неприятните физически усещания. Никой магьосник не му беше внушават такъв страх, никоя заплаха от смърт или болка.
Вратата беше в дъното на късия коридор и в заслепението си Тисамон не забеляза силуета, приседнал в малката ниша отстрани. Инстинктите му се разбудиха миг преди да е подминал мъжа. Част от секундата по-късно, приклекнал в бойна стойка, Тисамон опря сърповидното си острие в гърлото на… измина още миг, преди да осъзнае, че лицето на човека му е познато. Паякородният лекар, Дестрахис, нейната постоянна сянка.
А после видя, че металният сърп потрепва със слаб, но ясно доловим тремор.
— Интересно — прошепна Дестрахис, като се стараеше да не помръдва и на косъм, — а аз си мислех, че си невъоръжен.
— Хората виждат онова, което искат да видят — каза Тисамон. — Какво правиш тук?
— Чакам те.
Тисамон присви очи.
— Нищо не ме спира да те убия, паяко. — Като нищо можеше да го направи, не за друго, а заради треската, която го гореше отвътре. Не се владееше. Беше изпуснал юздите на самоконтрола си и може би никога нямаше да ги хване отново.
— Знам. Подозирам дори, че би го направил с удоволствие — отвърна предпазливо Дестрахис. — И въпреки това, ето ме тук.
— Казвай каквото имаш да казваш.
— Върви си.
Тисамон го гледаше втренчено и чуваше собственото си дишане, така накъсано, че звучеше почти като хлип.
— Знам за какво си дошъл — продължи Дестрахис. — Знам също, че тя те чака. — Замълча за миг и стисна замислено устни. — Поразпитах за теб, богомолкородни. В този град има хора, които те помнят отпреди години. И двамата идвате в окови на тази среща, а това е неразумно.
— Знам — отвърна безизразно Тисамон.
— Тогава си върви.
— Не и по твоя воля. Не по волята на един паякороден. Знам ви игричките, усукванията. Реша ли, че ми се бъркаш в живота, паяко, ще те убия. — „Ще те убия. Ще те убия така или иначе. Не мога да се спра.“ Ала паякородният продължаваше да диша, а острието все така трептеше на гърлото му.
— Виж, ти не ме интересуваш. Нито жив, нито мъртъв. И на кол да те набият, и в морето да се удавиш, на мен ми е все тая — каза Дестрахис. — За нея ми е грижата.
— Сериозно?
— Тя е моя пациентка и досега съумявах да я увардя от най-лошото според силите си — въздъхна той. — Но от това не мога да я опазя. Мога само да помоля…
— Имаш чувства, паяко, така ли? Имаш чувства към нея?
— Аз… съм неин лекар. — Не стана ясно дали паузата се дължеше на острието, което трепна за миг върху гърлото му, или се коренеше в нещо друго.
— Ако сметна, че таиш похотливи мисли към нея… — измърмори Тисамон. Заплахата остана неизречена, но нямаше и нужда да я изрича докрай.
Дестрахис направи опит да каже нещо, веднъж, после още веднъж, но от устата му не излезе нито дума.
Тисамон дръпна сърпа от гърлото му.
— Изчезвай. И не си прави труда да ми казваш, че това е нередно. — Лицето му се сгърчи от болка, изражение, при което Дестрахис се сви инстинктивно. — И сам го знам. Не съм господар на себе си. Не съм… няма значение. Върви си. Каза каквото имаше да казваш. Ако не се махнеш, ще те убия. Ще те убия.
Дестрахис кимна уморено и за миг лицето му се изопна от силно терзание, което като никога разкри истинската му възраст. Стрелна с поглед вратата, после поклати глава и се отдалечи по коридора толкова тихо, колкото Тисамон беше дошъл.
„Прав е“ — помисли си Тисамон и стисна юмруци. Навярно все още би могъл да спаси нещо от себе си. Да си тръгне, да се принуди някак.
„Съвършената стойка, деликатният баланс на острието. Не бях виждал такива след…“ Седемнайсет години беше живял в лишения. Лишен от онова, което преди беше центърът на живота му, живителният извор на всеки ден и час. Седемнайсет години бяха твърде много. „Боли ме!“ Бронираната ръкавица беше на ръката му и изведнъж го заля непреодолим импулс да забие сърпа в собствената си плът, да изреже болката като хирург.