А после вратата се отвори. В сенките Фелисе Миен стоеше по долна риза на прага и го гледаше.
— Тисамон. — Името му на устните й, изречено с характерния й мек акцент. Той залитна крачка назад, прибра острието си, приковал поглед в нея. А после, като кукла на конци, пристъпи към прага.
Тя протегна ръка, но спря миг преди да е докоснала гърдите му. И тя като него трепереше леко.
— Тисамон — изрече отново името му е пресекващ глас.
Вдигна очи да го погледне в лицето и той се зачуди какво ли съзира в острите му черти, в посребрената му коса. Той, който виждаше в огледалото лице ту жестоко, ту изтерзано от стари призраци, сега изпиваше с поглед Фелисе и гореше в огън, който само тя можеше да угаси.
„Не е толкова млада. Не е толкова млада, колкото изглежда.“ Беше вдовица все пак, както и той беше вдовец. И двамата отдавна бяха изгубили свежия блясък на младостта. Ала водните кончета бяха красива раса и никое не беше по-красиво от Фелисе Миен такава, каквато я виждаше богомолкородният Тисамон.
— Моля те — прошепна той, — отпрати ме. Една твоя дума и ще си тръгна. Нямам работа тук. Аз… предавам…
Тя прехапа устни. Ръката й още се колебаеше на педя от голите му гърди.
— Дойдох, защото нямах силата да се спра — призна той. — Но ти можеш да ме прогониш. Да ме отпратиш. Твоята дума ще успее там, където аз се провалих. Моля те.
— Години наред се будя с писъци — каза най-сетне тя, толкова тихо, че Тисамон неволно се наведе към нея, за да чуе думите й… а после още малко, придърпан от аромата на тъмната й коса. — Не на глас, а в главата си — продължи тя. — Стореното от осородните носех като рисунка, която да гледам всеки ден. А сега рисунката я няма, от писъците е останало затихващо ехо. И противно на очакванията ми, това се случи не защото държах живота на Талрик в ръцете си.
— Аз нямам такива сили — промълви меко той. — Не ми приписвай заслугите на лечител.
— Защо си дошъл? — попита го тя. — Да се бием? Нека взема меча си тогава. Това ли искаш?
— Не. Не това — отвърна той и преглътна. „Искам да усетя златната ти кожа, да вкуся от потта по нея, да се потопя в изяществото и благородството ти.“ Колкото и свирепо да гонеше тези мисли, те се връщаха упорито в главата му.
Ръцете му я грабнаха без предупреждение и със същия инстинкт, който водеше острието му по-бързо от мисълта, той я целуна. В първия миг тя се вдърви, после го прегърна ожесточено на свой ред и заби нокти в гърба му, заби ги дълбоко в светлата кожа, нашарена оскъдно със стари белези и по-нови следи от изгаряния. Шиповете на палците й добавиха свой послепис в червено.
Тисамон я блъсна в стаята и затръшна с ритник вратата. После измъкна нощната риза през главата й и забрави да диша, омагьосан от аскетичното изящество на голото й тяло.
Някой стисна внезапно ръката на Че и я извади рязко от полусънното й състояние. В първия миг тя не разбра какво става, а после погледна към него… и видя, че очите му, очите на Ахеос, са отворени леко и тънки бели ивици прозират под полупритворените му клепачи. Сърцето й полудя — от радост и от тревога. Беше ли в съзнание Ахеос? Можеше ли да говори?
— Ахеос? — прошепна тя. Наоколо й другите ранени спяха, въртяха се неспокойно в леглата си, някои мърмореха нечленоразделно.
Устните му помръднаха и Че наведе глава, да го чуе, но напразно.
— Ахеос, чуваш ли ме?
— Че… — Слабо придихание и нищо повече, но все пак беше нейното име, нейното име, изречено с неговия дъх. Все още беше блед като мъртвец, с хлътнали страни. Белите му очи изглеждаха празни и тя не можа да прецени дали гледат нея, или се взират в незнайна бездна. Но беше изрекъл името й и само това имаше значение в момента.
— Ще изтичам за лекар… — започна тя, но ръката му се стегна върху нейната.
— Че, чакай… — прошепна отново той. Паузата преди следващите му измъчени думи беше влудяващо дълга. — Трябват ми… лечители. Не доктори. Не лекари… Не мога да остана тук. Не мога да се изцеля тук… Този град на Умели ме убива… Лекарствата им не вършат работа. — Усилието да говори беше изтощително и Че се вкопчи в ръката му сякаш той се давеше, повлечен от черни води, а тя е единствената му надежда за спасение.
— Не разбирам — каза тя, а после: — Това е… знам, че вашите лекарства са други. Тукашните са различни, защото ние сме Умели и правим нещата другояче. Помня… — Спомнила си бе билковата отвара, която Ахеос използва при първата им среща, докато тя шиеше раната му. Станало му беше навик да получава рани.