Ала междувременно ситуацията се беше променила и Крелак бързо си даде сметка, че неочаквано се е озовал в центъра на грандиозен поврат и че иска или не, за добро или за лошо, името му ще остане в историята.
За лошо, уви. Натам отиваха нещата, без значение какъв курс на действие щеше да избере.
От една страна, майорът имаше изрични заповеди — да влезе в Мина, да пробие пръстена около обсадения гарнизон и да потуши въстанието. След това се подразбираше, че ще се върне победоносно в Сзар, където полковник Ган и другите висши офицери вече ще празнуват планираната бърза победа над собствените си бунтовници. Заповеди прости и ясни, които не изправяха майор Крелак пред каквато и да било дилема.
Съгледвачите му току-що се бяха върнали от Мина с новината, че вече няма гарнизон, който Крелак да подпомогне. Близо петстотин осородни войници — малцината късметлии, успели да се измъкнат от Мина — се бяха присъединили към неговия отряд и повечето бяха толкова разтърсени от случилото се в града, че не бяха в състояние да докладват смислено за вражеските позиции. Вместо да нападне в гръб банда изтощени въстаници, сега Крелак трябваше да се справи с един поочукан, но обединен град. Полковник Ган му беше дал обсадни оръдия, така че майорът би могъл да разбие портите на Мина и да се сражава със съпротивата за всяка улица, ала не това гласяха заповедите му.
Именно тези неприятни новини се опитваше да смели Крелак, когато пристигнаха куриерите от Сзар. „Куриери“ едва ли беше най-точният термин в случая, но майорът се вкопчи в тази дума, за да избегне другата. Бегълци.
Сзарианският гарнизон бил унищожен.
— Унищожен? — беше повторил глуповато той.
— Да, унищожен — потвърдиха оцелелите. И колкото по-подробен ставаше разказът им, толкова по-силно го втрисаше Крелак — сзарианският гарнизон не беше победен в битка, не беше станал жертва на внезапно нападение, а просто беше… погинал. Появила се някаква мъгла и хората се натръшкали за броени минути. Малцината оцелели били на пост в онзи момент — или патрулирали по периметъра, или охранявали новите артилерийски машини, или наблюдавали бунтовническите барикади. С други думи, намирали се далеч от губернаторския дворец и гарнизона. Никой друг не бил избягал. Никой.
В сравнение с това другите новини бледнееха. В Мина бяха пристигнали мухородни пратеници, някои бяха кацнали по навик в града, други се бяха поучили от грешката им, изтеглили се бяха навреме и бяха потърсили най-близкия имперски лагер. Така бяха попаднали при Крелак. Идваха от провинциите северозападно от Мина — територии, които се бяха присъединили към Империята след края на Дванайсетгодишната война с Федерацията. Пратени бяха да предупредят всяка по-голяма войскова част в района, че по границите има струпване на отряди от водни кончета и че Федерацията, изглежда, най-сетне е решила да отвори старите рани. Разбира се, Империята разполагаше с многочислена войска в района, ако не за друго, то защото мисълта за нови завоевания във Федерацията беше идея-фикс за не един и двама имперски генерали. Ала какво щеше да стане сега, когато Мина и Сзар бяха под контрола на разбунтувалото се население, а снабдителните маршрути на имперската войска бяха прекъснати?
Всички го чакаха да вземе решение. Част от офицерите му предлагаха да продължат към Мина, други настояваха да тръгнат без бавене обратно към Сзар. Трети бяха на мнение, че трябва да се придвижат към Мейнис — градът беше по-близо до границата с Федерацията — и да се присъединят към тамошния гарнизон. Решението трябваше да вземе Крелак.
Само че той, уви, не беше в състояние да го направи. Свикнал беше да получава заповеди и да ги изпълнява, а сега заповедите изведнъж бяха пресекнали. Прати куриери до Капитас с искане за указания, нареди на хората си да направят бивак. И зачака.
30.
Уктебри се размърда на мястото си, обзет от необяснимо безпокойство.
Тисамон щеше да свърши работа. Самият той отдавна беше стигнал до обоснованото заключение, че богомолкородният е идеалният инструмент. Сега започваше да се пита дали мъжът няма да се окаже прекалено добър, прекалено подходящ за целта. Не се беше сещал за това преди. Видял бе как погледна богомолкородният към Алвдан и видяното не го изненада. Неприятно го изненада реакцията на Алвдан, онова, което се мерна в очите му.
„Той знае“ — помисли си изтръпнал Уктебри, после: „Няма как да знае“, а след това и противно на всяка логика: „Знае.“ Не за заговора, естествено. Не за предателството на Седа или на Уктебри, а за Тисамон. Алвдан се беше досетил, че Тисамон иска да го убие.