Бяха й взели сияйната броня, срещу която жилата бяха безсилни. Носеше само платнена превръзка през гърдите и кожени каиши, стегнати през раменете и гърба. Това, както и широки бричове до коленете като на Тисамон. Осородните обичаха кръвта да се лее свободно, раните да се виждат. Фелисе стоеше с гордо вдигната глава, сякаш никога не са я залавяли. И тя, като Тисамон, беше дошла тук по своя воля.
„Не сме затворници, изправени тук с изтеглени за бой остриета. Не, тук и сега, на тази арена, стоят Тисамон и Фелисе такива, каквито и най-яките решетки не могат удържа.“
Мислите му бяха ясни, назатлачени. За пръв път от двайсет години. Точно сега ли трябваше да се отърси от лудостта си! Точно сега ли трябваше да разбере, пред стотици свидетели, че обича Фелисе повече от всичко на света.
Погледна я право в очите. Сблъсъкът на погледите им беше толкова осезаем, че обърка ритъма на стъпките му. Нейният го прободе с нажеженото острие на клокочеща страст.
Не страстна омраза, а страстна любов. „Тя има всички основания да ме мрази.“ Сред тълпа от врагове, миг преди последната си битка, Тисамон ликуваше вътрешно. „Аз съм истински щастливец и благодаря на съдбата.“
Бяха й оставили меча, разбира се — характерното за Федерацията оръжие с дълга дръжка, което се движеше като светлина и сенки в ръцете й. Самият той имаше ръкавицата си с острието, старата дружка, която чувстваше като част от тялото си. Двубоят им щеше да е единствен по рода си, двубой, какъвто имперците не бяха виждали преди.
Кожените каиши на раменете й не бяха за защита, нито имаха декоративна стойност. Осородните бяха измислили този хитроумен начин, за да попречат на гладиаторите да призоват крилете си, но без да затрудняват движенията им. Искаха Фелисе да се бие, но не и да лети.
Той задържа погледа й. Нямаше нужда да казва каквото и да било, нито да поглежда другаде. Тя го разбра и на свой ред само с поглед му даде да разбере с какво може да му съдейства. Стояха един срещу друг на пясъчната арена като противници, но имаха обща цел. Тисамон усети как собственият му ум се освобождава от излишествата, отърсва ги едно по едно, оголва се до необходимото за мисията. Тълпата мълчеше, сякаш и осородните бяха част от общия план. Тишината беше почти заговорническа.
Той изтегли сърпа си назад и нагоре, свободната му ръка бе изпъната напред да парира, тежестта му — прехвърлена върху задния крак. Мечът на Фелисе се повдигна вертикално пред нея под лек ъгъл напред. Острието разполовяваше образа й.
Бяха като танцьори, които чакат да започне музиката, помисли си Тисамон.
Когато Фелисе направи първата вихрена стъпка на танца, Тисамон се люшна, първо наляво, после надясно, острието на меча се спусна към лицето му, той го отблъсна с дланта на свободната си ръка. Сърпът се включи на свой ред в танца. Тисамон не й даде време, замахна към главата й, после към хълбока. Тя се отдалечи с пирует.
Помежду им отново се отвори пролука. Започнаха да се обикалят в кръг, да се дебнат; тълпата полудя като в треска. Толкова удари и всеки смъртоносен сам по себе си, а нито капка кръв. И двамата бяха толкова бързи, толкова сигурни в себе си, че зрителите трябваше сами да разгадават по спомени и със закъснение всеки сблъсък и да се дивят, че дуелистите още са живи.
Тисамон подхвана атака; отпусна докрай юздите на уменията си; изпълни се с чиста радост от равностойния танц — сърпът танцуваше около гарда й, плъзгаше се по стоманената дължина на нейното оръжие, стрелкаше се да захапе очите й, корема й, гърлото й. Най-сетне беше свободен да се развихри в пълна мяра — Фелисе беше достатъчно добра да парира атаките му и дори да ги обръща срещу него, без да пести сили. Опитваше се да го убие. С цената на всичко, впрегнали докрай умения и сила, всеки от тях се опитваше да убие другия с пълното съзнание, че това е невъзможно.
„Безсмъртни ли сме?“ Да, докато траеше този танц на откраднати мигове, те наистина бяха безсмъртни.
Тисамон скъси рязко дистанцията. Тя наклони глава и сърпът остави резка на бузата й. Нейният меч ухапа рамото му. Фелисе се усмихваше; Тисамон осъзна, че също се усмихва; усетили бяха възбудения шепот, ливнал се като вълна през публиката при вида на първата кръв. Разделиха се отново.
Няколко капки от кръвта на Фелисе лъщяха по острието на сърпа. Тисамон вдигна метала към устните си да я вкуси. Тълпата пощуря. Варварският жест на чужденеца ги подпали. Само Фелисе позна целувката.