И разбра всичко докрай.
Нападна го, мечът й разсече широки арки вляво и вдясно от него; той замахна да я прониже в гърдите, тя парира удара с въртеливо движение, което се преля в контраатака, достатъчно силна и целенасочена да разцепи черепа му на две. Той се смъкна на едно коляно и замахна към ребрата й отвън навътре, ала тя скъси стремително дистанцията и вместо със сърпа, Тисамон я поряза с шиповете на подлакътника си. Фелисе хвана меча си с две ръце и го вдигна високо за удар, той се хвърли напред под върха на оръжието, хвана я през кръста със свободната си ръка, регистрира подсъзнателно шока от допира на кожата й в неговата, топла и силна. Мечът й отвори плитка рана на ключицата му, а Тисамон я завъртя със себе си, сърпът му изписа мълниеносни срезове напреко на раменете й, първо лявото, после дясното.
Пусна я и отскочи назад за следващия сблъсък. Едва се удържаше в кожата си. Бе толкова жив! Фелисе приклекна в отбранителна стойка, готова да посрещне атаката му. Той се напрегна за скок.
За един кратък, изгубен миг Тисамон се зачуди дали не е съществувал и друг път за тях двамата, нещо повече от това. Едва ли. „Били сме обречени от самото начало.“ Трагедия без съжаление — един от крайъгълните стълбове на богомолския мироглед. „Накрая ще се окаже, че съм бил богомолкороден за пример.“
Вече тичаше към нея, когато Фелисе разтърси рамене. Каишите, които Тисамон беше срязал преди миг, паднаха и крилете й се появиха от нищото.
Сърпът му още беше изтеглен назад, когато се срещнаха. Тисамон взе меча й, тя го прихвана под мишниците и се оттласна от опесъчената арена.
Не можеше да излети нависоко, разбира се. Но на него му трябваха само два-три метра височина в добавка към инерцията на собствения му скок. Миг по-късно пред изумените погледи на седемстотинте осородни Тисамон стъпи на оградния зид и уби трима войници още преди да е възстановил равновесието си. Междувременно, Фелисе си беше взела меча и двамата започнаха да се бият наистина.
Войниците по периметъра се юрнаха панически напред — двамата гладиатори бяха кацнали точно срещу императорската ложа, намираха се на някакви си четири-пет метра от императора и бързо скъсяваха разстоянието. Настана хаос от препъващи се един в друг войници, трясък на тежки доспехи и пречкащи се копия. Копията може да бяха идеални за поддържане реда на арената, но не и за близък бой. Паникьосаните войници не можеха да отстъпят назад, защото всяка отстъпена педя земя беше една педя по-близо до господаря им. Захвърлиха безполезните копия. Жилата им фучаха покрай или между двамата пощурели роби, прогаряха въздуха или телата на други войници. В блъсканицата късите остриета на нейния меч и неговия сърп подложиха на безмилостен тест бронята и бойните умения на охраната и бързо ги развенчаха — всяко слабо място бе пронизано, всеки шев разпран. В първите шеметни секунди осородните стражи от най-вътрешния кръг на мелето полегнаха назад като венчелистчетата на цвете.
Войниците от последната охранителна линия, тази току пред императорската ложа, се хвърлиха напред с къси мечове в ръка, напираха и крещяха на колегите си да им сторят път. Стражите, които доскоро стояха зад Уктебри и принцесата, също се втурнаха да помогнат. Дори императорският писар стискаше самоотвержено ножчето, с което си остреше перата.
Тиниса гледаше безпомощно, притисната в пълна мяра от тежестта на оковите си. Гледаше немигащо баща си в този миг на страховито величие. Тълпата около арената крещеше, викаше, окуражаваше дори, клатушкаше се на ръба на бунта, ала светът на Тиниса беше онемял. Очите й не виждаха друго освен двете сражаващи се фигури, ту закривани от осородни войници, ту изгряващи отново на личния й хоризонт. Видя, че Фелисе има кървяща рана напреко на ребрата, а гърбът й е пресечен от сочната червена бразда на облизало я жило. Един войник грабна пречупеното си копие и успя да забие върха му в крака на Тисамон, преди богомолкородният да го убие. Раната изобщо не забави Тисамон. Тиниса усети сълзи да се стичат по бузите й. „Няма да се справи. Твърде много са, дори за него.“
Погледна към ненавистния грозник до себе си и разбра, че успехът на Тисамон не влизаше в неговия план. Тисамон беше изпълнил предназначението си, създавайки хаос, от който Уктебри Саркадът да се възползва.
„Идеален е.“ Уктебри изпиваше с ликуващ поглед богомолкородния, гледаше го как тъче между жила, копия и мечове, как сече с неуморния си сърп и отмята покосените мъже като ръкойки жито. Жената водно конче не отстъпваше на бързината му. Мечът й се стрелкаше и потъваше в плът, движенията й бяха икономични, контролирани и безмилостни, съсичаха китки и вратове, пореха незащитени гърла, изкормваха. А после мечът се заклещи в тялото на поредната жертва, жената го заряза без колебание и разгъна шиповете на палците си. Появата й не влизаше в плана на Уктебри и за миг той се запита: „Дали пък не биха могли с общи усилия да?…“