— Имам нужда от помощта ти.
Осородният избухна в смях и писалката се плъзна със скърцане по пергамента — не се смееше на нея, а на нелепия обрат след думите й отпреди малко.
— И какво бих могъл да направя за теб, госпожице Трудан, предвид квалификацията си? Може би Събранието иска някой и друг затворник да бъде подложен на обстоен разпит, без те да си цапат ръчичките с кръвта му?
Тя се приближи тихо, стигна до бюрото му, преди той да си е довършил репликата, и стисна ръба на плота. Талрик вдигна най-сетне очи към нея и я прецени замислено с поглед.
— Какво? — попита, осъзнал, че гостенката му говори сериозно. — За какво става въпрос?
— Нужна ми е помощта ти — повтори бавно тя. — Трябва да ида в град, окупиран от твоите хора, а не знам как да го направя.
Зачака някаква реакция, но той остана безстрастен. Талрик беше шпионин по професия — каквото и да мислеше за молбата й, доводите „за“ и „против“ се групираха в ума му, но не стигаха до лицето.
— Тарн — каза тя. — Трябва да ида в Тарн.
4.
Ако беше стигнал до леглото си, Стенуолд щеше да пренебрегне тропането по вратата, колкото и настоятелно да звучеше то. Чу Ариана да се размърдва. Сигурно го е чакала да се върне, а после е заспала. И нищо чудно — Стенуолд трябваше да се е прибрал преди часове. Самия него сън не го ловеше — твърде много тревоги обсаждаха мислите му. Отбраната на Сарн и предвожданото от Балкус подкрепление; Салма и неговата партизанска война; разкъсваната от вина Тиниса и измъчваната от скръб Че; стенанията на ранените; галерията от лица, които никога нямаше да види отново и чиито безценни съвети му липсваха болезнено.
Стенуолд отиде да отвори вратата с надеждата окъснелият посетител да разведри за кратко мислите му. На прага стоеше Дестрахис, жилестият паякороден с дългата посребрена коса. Стенуолд примигна насреща му.
— Нападат ли ни?
— Не, майстор Трудан. Още не. — Дестрахис не даде знак, че иска да влезе; пристъпяше от крак на крак и очевидно беше смутен.
— Кое време е?
— Четири камбани след полунощ. Още една-две и ще се съмне.
Стенуолд го зяпна невярващо.
— Наистина ли е толкова късно? — „Трябва да си лягам. И да заспя, та ако ще и с помощта на опиат.“ — Какво… защо си дошъл?
— Трябваше да дойда по-рано, майстор Трудан, но… не знаех как да ви го кажа. Нямам право да ви моля за каквото и да било, но истината е, че имам нужда от помощта ви. От часове си блъскам главата за някакъв изход. Надявам се вие да измислите нещо.
— По това време?
— Засега е достатъчно да се съгласите. Действията могат да почакат до сутринта, но трябва да ми дадете думата си сега, майстор Трудан.
— Не си в ред — възкликна Стенуолд. — А явно и аз не съм, щом още съм на крак. Кога е станало толкова късно, да му се не види?
— Майстор Трудан, умолявам ви — настоя Дестрахис, видимо изгубил контрол над прословутото си паешко самообладание. Стенуолд чу тихи стъпки зад себе си. Ариана, увита в чаршаф, идваше да провери какво става.
— Връщай се в леглото, хайде — каза й Стенуолд. — Не знам за какво е всичко това, но…
— Стенуолд, още ли не си легнал? И защо стоиш на вратата? — попита тя.
— Аз… — Реши да подмине първия въпрос. — Стоя на вратата, защото този човек е решил, че може да се отбие два часа преди съмване. Дестрахис, какво има? Онова, което трябвало да направя на всяка цена, какво е?
— Трябва да намерите някаква работа на Фелисе — изрече с равен глас паякородният. — В противен случай не знам какво може да направи. В големите ви планове все ще се намери нещо подходящо и за нея, нали?
— Не знам, аз… — Стенуолд поклати глава. — Ако осородните стигнат до тук, тя може да участва в боевете, но…
— Нямаме толкова време, майстор Трудан — не се отказваше Дестрахис и Стенуолд с изненада видя сълзи в очите му, било от чувство на безсилие, било от някакви по-дълбоки емоции. — Майстор Трудан, хрумна ми една идея, която се надявам да одобрите.
— Идея. Поредната. Всички имат идеи. Главата ми ще се пръсне от идеи и планове. Никакви идеи повече по това време, моля те.
— Утре сутрин тогава. Обещайте ми, майстор Трудан, че ще ме изслушате веднага щом се съмне.
„Тоест след един, най-много два часа.“
— Добре — съгласи се Стенуолд. — Обещавам. А сега просто… си върви, ако обичаш. — Погледна към Ариана. Тя измерваше с неодобрителен поглед Дестрахис.
— Ще си вървя — каза паякородният, — но трябва да ми повярвате, че не става въпрос за каприз. Въпросът е на живот и смърт, майстор Трудан.