Абсурд. Още и още войници прииждаха, стичаха се покрай арената или прелитаха над нея. Пък и ако беше възможно да умре от ръката на гладиатор, Алвдан отдавна щеше да е мъртъв. Уктебри осъзна, че се е хванал в собствения си капан, седеше и гледаше с ужас и омая вършеещия възел от кръв и танцуващи оръжия. Имаше работа да върши, а Тисамон и Фелисе, приковали вниманието с прощалната си демонстрация на свръхчовешки умения, му бяха осигурили нужното спокойствие. Никой не го гледаше, дори императорът. Както подобава на гладиаторски борби, всички бяха вперили поглед в клането.
Огледа се и видя, че стражите, обграждали го допреди броени минути, са се включили до един в битката. Подсмихна се развеселено при вида на генерал Максин — вместо да се притече на помощ в защита на сюзерена си, генералът се беше оттеглил в дъното на ложата и не сваляше очи от кървавата схватка, която се люшкаше като разгневен рояк стършели на ръба на арената. Спокойно можеше да забрави за Максин.
„Сега.“ Ръцете му се сключиха решително върху Кутията на сенките, която беше докопал с цената на гигантски усилия. Нуждаеше се от сила, за да го направи, сила отвъд неговите способности, сила от време, когато магията е била навсякъде, а магьосниците не са се спирали пред нищо.
„Летриме, призовавам те — нареди той. — Призовавам те да ми служиш.“
Тя се появи от нищото като бълбукащ въздух, сгърчено петно от шипки и трънаци, побрало в себе си човешкия й силует, прободен като игленик, разпнат. Погледна го с многофасетни очи, озарени от ледената светлина на безстрастната й омраза.
— Убий го — нареди Уктебри. Нямаше нужда да уточнява кого. — Дай ми силата му.
Силата на император, това търсеше Уктебри. Под мантията и короната си Алвдан беше обикновен смъртен, издигнат до висотата на трона поради произхода си, но сами по себе си символите на властта носеха сила в света на магията. Силата на един император беше спойката, свръзката на неговата империя; силата на един брат можеше да обвърже сестрата.
Летриме се метна напред, разбърка въздуха, но Алвдан не видя нищо от това. Той стискаше с ръце облегалките на трона си, притиснал гръб назад. Гледаше към Тисамон, и от центъра на мелето, от окото на кървавата буря Тисамон отвърна на погледа му. Уктебри видя как Летриме вдига богомолския си сърп — стомана, сляла се с хитинова плът. Видя я и стисна толкова силно Кутията на сенките, че ноктите му изстъргаха в дървото.
Тиниса се хвърли напред с вик, но никой, дори Тисамон, не я чу. Двамата самотни бойци, Тисамон и Фелисе, започваха да отстъпват. Тежестта на осородните ги смазваше. Фелисе имаше кървава рана отстрани на главата си, едното й око беше затворено. Ръцете й бяха покрити с кръв до лактите, палците й вършееха неуморно. Меч потъна в хълбока на Тисамон, шокът заля като вълна лицето му и се оттече без следа. Тиниса го чуваше как крещи — без думи, само протяжен вой, който звучеше почти триумфално. Осородните бавно, но сигурно ги погребваха.
Тиниса извика отново, усетила физически болката, когато отчаян войник заби копието си в гърба на Фелисе. Жената се изви назад, но войникът беше извън обхвата на нейните шипове. Жило прогори въздуха край нея, уцели лицето на страж в далечния край на мелето и го събори на арената. Фелисе заби палците си в очите на друг осороден.
Тиниса продължи да се дърпа неистово напред, посягаше с окованите си ръце, сякаш би могла да спре някак случващото се, да го прекрати, да сложи край. Видя как Фелисе се превива на две, пронизана с меч под ребрата. Лицата на осородните бяха страшни за гледане — разкривени, но не от омраза или гняв, а от героично безстрашие и несъмнена готовност да дадат живота си за своя император.
Фелисе се беше свлякла на колене. Тисамон се хвърли към нея, закла с чисто движение най-близкия войник и отблъсна за миг останалите. Подхвана Фелисе с другата си ръка, ръка нарязана и кървяща. Жената се отпусна безжизнено и Тиниса разбра, че е мъртва.
Един осороден се хвърли напред с копие. Тисамон скочи да го посрещне, пое върха на копието в лявото си рамо и разгъна сърпа да среже гърлото на войника.