Смееше се, видя Тиниса. Не, плачеше.
Алвдан се сгърчи на трона, когато Летриме заби сърпа си в облегалката и продължи да натиска, докато неясното петно на сивия му връх не се показа от гърдите на императора. Уктебри видя как устата на Алвдан зяпва в бездънен ужас, толкова широко, че сякаш челюстите му се разкачиха. А после императорът изчезна за миг, залят от масата на гърчещи се тръни и насекомски крайници. Уктебри видя как лицето на богомолкородната се свежда за пир, красиво въпреки острите си като бръснач мандибули.
Уктебри извади ножа си и го вдигна над кутията. Не беше специален нож, нямаше си позлатена дръжка, нито инкрустация от скъпоценни камъни, нито сребърни заврънкулки по острието, и не случайно — комарородният знаеше, че не му е нужен магически нож, защото да притежаваш Кутията на сенките беше магия само по себе си.
„Дай ми го“, нареди той и кръвта започна да тече — не откъм наглед непокътнатото, но гърчещо се тяло на Алвдан, а по дължината на неговия нож. Няколко капки в началото, после червено ручейче, накрая плътен поток, който се стичаше по ножа, изливаше се върху кутията и пръскаше по дрехата на Уктебри. За неговата раса кръвта беше в основата на всичко.
Той вдигна кървящия нож към устата си и извади език да опита вкуса на императорска кръв. После го протегна към Седа. Червените му очи я приковаха.
— Вкуси — нареди й той.
Тя го погледна с усмивка, но поклати глава.
— Не.
— Безсмъртие — изсъска той. — Не ми казвай, че не вярваш в магията.
— О, вярвам — отвърна Седа. — Вярвам, че можеш да ми сториш разни неща.
— Вкуси я, малка глупачке! — изплю вбесен Уктебри. Кръвта се стичаше по ръката му и капеше на пода. Лицето на Седа се изкриви от чувство, което дори нейният дългогодишен опит в преструвките не успя да прикрие, тя извика и изби оръжието от ръката му.
— Глупачка! Ти си обвързана с това! Само него имаш, нищо друго! — изсъска Уктебри, но Седа вече не го гледаше. Отстъпваше назад с поглед, вперен някъде над рамото му.
Уктебри реагира инстинктивно. Не можа да се сдържи и погледна зад себе си.
Някакъв човек се беше откъснал от мелето. Покрит беше с кръв от глава до пети, едната му ръка липсваше, отрязана при китката, счупена дръжка на копие стърчеше от крака му. Едва откъснал се от битката, човекът получи още един удар — войник заби меча си в гърба му, заби го и изпусна хлъзгавата дръжка. Вече нищо не спираше привидението — окървавената, осакатена твар се хвърли с протяжен боен рев към амфитеатралните скамейки.
„Плячката ти вече е мъртва“ — помисли си Уктебри, хвърлил поглед към обезкървения труп на покойния Алвдан Втори, император на всички оси. Тази мисъл още го занимаваше, когато Тисамон стигна до него с вдигнат за удар сърп.
За част от секундата Уктебри впрегна силите си да овладее с магия уязвимото съзнание на богомолкородния, който от толкова време му служеше като послушен инструмент. Съзнанието на Тисамон беше изпълнено с болка, ярост и съкрушена любов, така хлъзгаво от кръв, че захватът на комарородния се плъзна безпомощно при първия си досег с него. При втория успя да го подчини на волята си, ала миг по-късно нещо прониза собствения му крак току под коляното, разкъса робата му, сряза кожа и мускули по цялото протежение на прасеца му, а накрая се заби между пръстите и прикова крака му към дъсчения под на ложата. Заедно с ужасната болка дойде още по-ужасяващата мисъл, че острието, проляло собствената му безценна кръв, е същото, което Седа беше избила от ръката му… и което сега беше в ръцете на Тиниса.
Стиснала трескаво дръжката на кинжала, Тиниса видя как осороден войник с разсечено от сърпа на Тисамон лице забива до дръжката оръжието си в гърба на баща й, на педя от другия меч, вече забит там. Видя как Тисамон потръпва, чу го да изрича нещо — дума или име, може би. „Фелисе“, сякаш.
Сърпът се спусна, Уктебри изпищя и вдигна единственото нещо, с което можеше да се защити.
Тисамон заби острието на сърпа си в Кутията на сенките. Безсловесният му вик още не беше затихнал, когато покритите с многопластова резба стени на кутията се разхвърчаха на трески. Нещо като малък взрив отекна в ръцете на Уктебри, нещо възвря и се изпари, съсухри се и умря пред очите на Тиниса.
Уктебри чу победоносния вик в главата си, гласа на неговата робиня Летриме и на другите, на всички, обречени заради стореното в Даракион, чу ги да крещят триумфално, когато задържащата ги котва изчезна внезапно, а възелът в тъканта на света се разплете.