Сърпът на Тисамон се заби дълбоко в тясната гръд на комарородния, кръвта му плисна по пода и се изгуби там в откраднатото величие на императорската кръв.
31.
Беше видяла как „Пустота“ пропада разкъсан.
Трупът на „Звездно гнездо“ вече се слягаше над Соларно, а имперските летала продължаваха да нападат. Полудели бяха, надпреварваха се кой да откъсне още едно парче от леталото, дръзнало да нанесе смъртоносна рана на гигантския дирижабъл. Грозната бронирана машина на Вечерницата беше завила назад към града, но имперците го обстрелваха, а Таки с нищо не можеше да помогне. Висеше във въздуха гола, без обичната черупка на своя „Еска Воленти“, слабичко мухородно момиче, въоръжено с нищо и никакъв нож, висеше там и гледаше как загива най-известният пират на епохата.
Прелетял бе над града, следван от орда ортоптери в черно и златно, после пое над Езгнано сякаш с надежда да стигне до някое от островните си убежища. Шрапнелометите разцепваха въздуха около „Пустота“ и поне две имперски машини станаха жертва на приятелския огън, изгубиха управление с разкъсани крила и бързо пропаднаха към водата. Ала имаше още половин дузина ортоптери, които го преследваха неумолимо, кръстосваха небето над него и го засипваха кой с каквото има.
После Таки бе видяла как „Пустота“ килва носа си напред, губи височина и поема по дългия път към студените води на Езгнано, следван неуморно от осородните.
А сега беше стигнала земята в последвалата тишина, седеше и плачеше.
Е, тишината не беше съвсем пълна, защото голяма част от града беше опожарена, а някои сгради още горяха. Тук-там имперски отряди продължаваха да дават отпор. Но за нея си беше тишина, защото ги нямаше звуците на двигателите и свистенето на вятъра.
Бяха спечелили, така излизаше.
Скобран беше загинал, това Таки го знаеше. Разбрала го беше отвъд всяко съмнение, когато полетът на „Вечната еднодневка“ се промени изведнъж; знаеше, че в търбуха на машината Скобран е мъртъв и ръцете му лежат безжизнено върху контролните лостове. Кръвопиеца беше мъртъв, Вечерницата — също, той, който недолюбваше соларнийците, но беше дошъл да им помогне в борбата срещу общия враг. Те Френа, повече конте, отколкото дуелист по душа, също беше мъртва. Както и десетки други — соларнийски пилоти, пирати от Часме и другите градове по бреговете на Езгнано, водни кончета от Принцеп Изгнана, както и стотици граждани на Соларно, излезли на улицата да се бият с осородните.
И Неро беше мъртъв. Повече нямаше да рисува. Честа, убиецът с кървавите ръце, мразен и ухажван по равно, Честа също беше мъртъв. Таки не можеше да си представи света без неговата ненавистна сянка.
Не за тях плачеше, макар че би могла. Друга загуба режеше сърцето й като с нож, по-безмилостно и от болката, пронизала я когато собственият й брат беше загинал. Нейния „Еска Воленти“ го нямаше, размазал се беше някъде в града заедно с леталото на Аксрад, а вероятно и със самия Аксрад. Щеше да има други ортоптери, повтаряше си Таки, но никой нямаше да е като „Еска“, толкова съвършен, толкова верен. Сред толкова много смърт Таки плачеше горчиво, като осиротяло дете. Оплакваше една машина.
Нечии стъпки я накараха да вдигне зачервените си очи. Ниамед клекна до нея и сложи ръка на рамото й. Нейната „Екзекуторка“ се беше отървала без драскотина от въздушното сражение. Въпреки това Ниамед разбираше мъката на Таки. Зад нея стоеше Древане Сае, водното конче, и се подпираше тежко на тояга, кракът му бе превързан. Изрисуваното му лице беше изопнато, изражението му — мрачно. Ездитното му насекомо, което той беше отгледал от яйце, както повелява традицията, беше загинало, простреляно в корема. Древане също разбираше мъката й.
Имаше работа за вършене, и то скоро. Онези граждани на Соларно, които не бяха заети да скърбят, да спасяват покъщнината си или да гасят пожари, вече гледаха на север. Там се простираше империята, за чието съществуване доскоро никой от тях не бе подозирал, но която сега занимаваше мислите им с един и същи въпрос: „Ами ако се върнат?“
А Империята на осите несъмнено щеше да се върне, освен ако някой не й попречеше. Ако Че и нейните приятели не й нанесяха жесток удар, днешната победа на Соларно щеше да се окаже напразна. Защото победата, прогонила завоевателя от Соларно, беше като камък, отскочил безобидно от тежката броня на Империята на осите. Камък, който нямаше да остави следа, освен ако и други камъни не политваха с него, толкова много, че Империята да се огъне, да спре, да направи крачка назад и да вдигне щита си.