Че вече бе говорила надълго и нашироко с един от летищните занаятчии и с колега на Стенуолд от Академията. Сега сви устни и каза:
— Имам една идея, докато си тук.
Таки я изгледа с вдигнати вежди.
— След войната с осородните всички мислят за бъдещето, а летящите машини определено са част от него. Голяма част, при това. Осородните превзеха Тарк по въздуха. Ние се защитавахме по въздуха. Из целите Равнини има занаятчии, които проглеждат за този факт.
Таки кимна, най-сетне с искрица интерес в очите.
— За разлика от нас — продължи Че, — вие, соларнийците, имате отколешен опит във въздушните сражения. Може би заради съседите си, водните кончета. А тук, в Равнините, ние сме изостанали в това отношение, защото мравкородните предпочитат наземните битки. Така или иначе, вие сте ни изпреварили много. Дори фиксът, с който ти дойде, предизвика фурор сред нашите хора, а той дори не е…
Таки кимна.
— Какво се опитваш да ми кажеш, Че?
— Казвам ти всъщност, че Колегиум е пълен със сръчни занаятчии — подчерта бръмбарородната. — Всеки от тях би дал мило и драго да работи с теб. Ти ще получиш летало по свой вкус, а те ще си спестят години на проби и грешки. Ние, бръмбарите, не сме летци. Имаме голяма нужда от знанията, които ти можеш да ни дадеш. — И тогава изведнъж й хрумна още нещо. — Знаеш ли от какво друго се нуждаем? От пилоти. В Колегиум се стичат хора от целите Равнини да се учат.
Мухородната изведнъж се притесни.
— Да преподавам? Не мисля, че…
— Кой би се справил по-добре от теб? — настоя Че. — Поне си помисли. Чичо Стен може да ти уреди преподавателско място в Академията. Ще те посрещнат с отворени обятия, гарантирам ти, даже ще създадат нова длъжност специално за теб. Хайде, помисли си, става ли?
Мухородната още се колебаеше, но безразличието й се беше пропукало и в пролуките прозираше нещо от старата Таки, онази, която Че помнеше от Соларно.
— Още нещо — добави Че. — Мисля, че е време да направиш дебюта си като посланик. Така де, посланиците си имат задължения.
— О?
— Очакваме… скоро трябва да пристигне един специален гост. Въздушният му кораб вече пътува насам, очакваме го всеки момент. Щом си тук от името на Соларно, редно е да се срещнеш с него.
Въздушният кораб маневрираше бавно и тежко над колегиумското летище. Вдигнала поглед към него, Таки с мъка сдържаше подтика си да хукне към своя фикс, да го издигне във въздуха и да влезе в сражение. По някакъв каприз на съдбата и логистиката този кораб беше точно същият като транспортния дирижабъл, който тя помнеше съвсем ясно, чак до четирите раирани ортоптера, прикрепени на понтони под търбуха му. Сигурно беше нормално един важен осороден пратеник да избере транспорта си, воден от съображения за сигурност, но все пак…
На самото летище посрещачите се брояха на пръсти и всички бяха от личната свита на Стенуолд. Големците на Колегиум, Сарн, Селдис и Древната съобщност се бяха сбрали по-близо до града с все почетната си стража, знамената и духовата музика. Тук бяха само Стенуолд и малцината, които бяха извървели пътя с него, но не само пътя до летището — а именно Ариана, Че, Балкус, Спера, Паропс от Тарк, Таки.
„Ветераните — помисли си Че. — Оцелелите.“ Мнозина други бяха заслужили мястото си тук. Знаеше, че същата мисъл терзае и спътниците й.
Имперският въздушен кораб най-сетне се спусна достатъчно ниско, за да го поеме летищният екипаж. Механиците се втурнаха да избутат стълбата на колелца; люкът се отвори. От това разстояние подробности не се различаваха, мъжът можеше да е всеки осороден с поръбена в златно черна роба, облечена върху броня от стоманени ивици.
Шестима осородни понечиха да слязат от кораба. Очевидно имаха желание да запазят строя и подобаващата си военна осанка по стръмните стъпала на подвижната стълба, но не успяха да го сторят. Накрая водачът им изгуби търпение, разпери криле и кацна без много церемонии на земята. Другите, неспособни да полетят заради тежките си брони, се сбутаха комично да го настигнат.
Стенуолд пристъпи напред, доволен, че е станало така, за да може да си открадне няколко минутки, преди тежката бюрократична машина на Колегиум да поеме нещата в свои ръце.
— Добре дошъл в Колегиум — поздрави той. — Как да те наричам? Регент… или генерал?
— Официалната ми титла е регент-генерал — отвърна осородният, — но ти можеш да ми викаш Талрик, защото от твоята уста титлите и без това не значат много. — Обърна се към един от спътниците си: — Майор Ааген, нека мъжете се строят. Поканете пътника да слезе.