Талрик изглежда по-стар, помисли си Стенуолд и се зачуди кое го е състарило — дали фактът, че е бил затворник на собствените си хора, или че императрицата го е избрала за свой консорт.
— Ааген ще бъде нашият имперски посланик в Колегиум, поне докато има нужда от такъв — обясни Талрик. — Избрах го по две причини. Първо, Ааген разбира от машини и може би ще разбере и вас, бръмбарородните. Второ, той е почтен човек. От известно време експериментирам с доверието. Още не знам дали този подход ще ми допадне, но засега залагам на него.
— Значи смяташ, че има място за доверие?
Талрик сви рамене.
— Едва ли, откровено казано. — Погледна назад към въздушния кораб и към Ааген, който се връщаше със…
Стенуолд усети как сърцето му спира, едновременно с това чу писъка на Че, вик на изненада и искрена радост. Погледна към Талрик и видя същото непроницаемо изражение, което помнеше от затворническото битие на осородния в Колегиум.
После се затича напред да посрещне жената и я притисна в прегръдките си.
— Мислехме, че си загинала — изграчи хрипливо той. — Не знаехме нищо за теб. Мислехме, че си мъртва, Тиниса! Къде беше, да опустее дано!
Тя трепереше цялата, заровила лице в рамото му, и Стенуолд разбра, че отчаяно се опитва да каже нещо, но сълзите и хлиповете я давят и спират думите. Отдалечи я на ръка разстояние от себе си, но тя така и не го погледна в очите. Накрая все пак успя да изрече през сълзи:
— Съжалявам, Стенуолд. Не можах да го спася.
Държеше нещо в ръцете си, някакви метални значки, и чак когато ги погледна втори път, Стенуолд позна пресечените с меч кръгове. Брошки на оръжемайстор. Едната беше нейната, другата… Другата беше значката, която Тисамон не смяташе, че е достоен да носи повече, и която беше оставил в Колегиум. Посланието беше ясно.
Сякаш в продължение на десетници беше сдържал дъха си в предчувствие за този момент. Неща непотвърдени, но отдавна предчувствани, сега легнаха по местата си и мозайката се нареди. „Мъртъв е, значи“ — помисли си изтръпнал Стенуолд, а после съобрази, че от малката група наивници, тръгнала да се бори с Империята преди толкова много години, само той е оцелял. Мариус и Атриса бяха загинали отдавна, Неро и Тисамон — наскоро, и само той беше още жив, само той щеше да види как делото им се увенчава с успех, пък бил той и половинчат.
— Благодаря ти — каза на Талрик. Зад него Тиниса и Че се прегръщаха като истински сестри след дълга раздяла.
Осородният сви рамене.
— Никой никога не би го повярвал, но когато действам по свое усмотрение, аз всъщност съм почтен човек.
— Как са нещата в Империята… в онова, което е останало от нея? — попита Стенуолд и поведе Талрик към мястото на официалното посрещане, където чакаха чуждестранните гости и членовете на Събранието.
— Имаме напредък — отговори Талрик. — Седа и нейните съветници успяха да убедят почти половината Империя, че една императрица може да управлява не по-зле от един император. Централните градове остават лоялни. Южните територии са в хаос — там има маса генерали, губернатори и полковници, всеки от които иска да управлява света. Връщаме си провинциите една по една. Не знам какво си чул за западните територии…
— Чух достатъчно, за да знам, че вече не са част от Империята.
Това накара Талрик да се усмихне.
— Доста работа отворихме на картографите, нали? Мина, Сзар и Мейнис измислиха онази глупост със Съюза на трите града.
— А Хелерон е обявил независимост, така се чува тук… Без да прекъсва близките си търговски отношения с Империята, разбира се — добави саркастично Стенуолд.
— Там парица е царица — кимна Талрик. — Но когато отново погледнем на запад, всичко това ще е без значение.
— Мислиш, че ще се стигне до това? — попита умърлушено Стенуолд.
Талрик спря на място.
— След броени минути ще ми се наложи да надяна маската на дипломат и да говоря приятни лъжи на хората. Стенуолд, ти знаеш, че отново ще има война между Империята и Равнините. Днес ние ще сложим имената си под пакта за примирие, така наречения Златен договор, и всички ще се радват, но всеки, който положи подписа си, ще знае, че пише върху вода и че вълничките скоро ще се разнесат безследно. Примирието е удобно и за двете страни, но само докато едната или другата не се подготви за нова война. Ще ми се да вярвам, че това няма да се случи, докато ти и аз сме живи.