— Живот или смърт утре — заяви твърдо Стенуолд и понечи да затвори вратата в лицето на Дестрахис, когато някой друг се появи на бегом откъм стълбището и избута с рамо паякородния.
— Стен!
Този път беше Тиниса. Стенуолд я зяпна безпомощно, имаше чувството, че бързо и все по-необратимо изпуска края на ситуацията. Незнайно защо му хрумна, че Дестрахис знае какво е довело Тиниса при него.
— Сега пък какво? — попита той, по-грубо от предвиденото. Лицето й беше подуто и на петна, очите й — зачервени. „Дали пък най-сетне не е загубила битката с чувството си за вина?“ А после изведнъж изстина от страх. „Да не би Ахеос да е починал?“ Продължи задавено: — Какво има?
— Тисамон — отвърна простичко тя. — Няма го.
— Няма го? Къде е? — Подпря се на касата, окончателно изгубил надпреварата със събитията.
— Не знам, но… — Протегна ръка към него. Нещо в дланта й отразяваше слабата светлина. — Тръгнал си е. Няма го. Случило се е нещо и той ни е изоставил. Намерих това пред вратата на стаята си.
Брошката с кръга и меча, емблемата на оръжемайсторите, която Тисамон винаги носеше на ревера си.
Търсиха го, разбира се, Стенуолд и Тиниса. Първо в Амфиофоса, после на други места в града, където Тисамон имаше навика да кисне — започнаха от Форума на умелите и оттам продължиха в разширяващи се кръгове. В последния час преди разсъмване двамата обърнаха града, макар да знаеха, че е безсмислено. Тисамон беше оставил брошката си като послание. Знак, че заминава по свои дела, които нямат нищо общо с общата им кауза.
Накрая се върнаха в къщата на Стенуолд и завариха паякородния лекар да ги чака. Изглеждаше стар и измъчен, като човек, с когото са злоупотребили ужасно. В болнавата светлина на ранното утро двамата най-сетне го оставиха да обясни какво е станало между Тисамон и Фелисе Миен и защо Тисамон си е тръгнал. С тъжния си уморен глас Дестрахис разказа спокойно историята, сякаш описваше интересен медицински случай. Изложението му беше стройно и логично, но далеч от реалните измерения на богомолския кошмар, в който Тисамон беше изгубил себе си.
— Бедният Тисамон — въздъхна накрая Стенуолд. — Бедният, бедният Тисамон.
— Бедният Тисамон? — възкликна Дестрахис. — Изглежда, не съм обяснил достатъчно ясно нещата.
— Не, не — спря го Стенуолд. — Разбрах те. Накрая все пак е отишъл при нея. — Сведе поглед към ръцете си на масата, широки и нашарени с белези. — Трябваше да го предвидя, но бях прекалено зает с други неща.
— Не забелязах никакви признаци, докато бяхме в Джерез — обади се тихо Тиниса. — Но пък той винаги гледаше да си намери някаква работа.
Бяха само тримата — бръмбарородният войнемайстор, осиновената му дъщеря и паякородният лекар, който никога не беше изглеждал толкова стар. На безмилостната утринна светлина Стенуолд си даде сметка, че косата му е не просто сивееща, а сива, почти бяла в корените, Паякородните остаряваха бавно и красиво, значи Дестрахис трябва да беше с десетина години по-възрастен от Стенуолд, ако не и с повече.
— Отишъл е при нея. Спал е с нея — каза Стенуолд. Ръцете му се стиснаха в юмруци, сякаш по своя воля. — А после се е сетил… за другата.
— За Атриса — кимна Тиниса, макар че вътрешно сигурно беше оформила мисълта си другояче. „За майка ми.“ Стенуолд се зачуди дали Тисамон не се е сетил и за дъщеря си, дали не е съзрял в това второ предателство, без да му хрумне дори, че Тиниса най-вероятно би одобрила стореното от него. „Момичето не страда от излишни скрупули.“ Само че Тисамон не би погледнал на ситуацията по този начин.
— Богомолска гордост — продължи Стенуолд. — Всеки друг на негово място… който и да е друг… би се възползвал охотно от предоставения му шанс и не би задавал излишни въпроси. Всеки друг би бил щастлив. Всеки, който не е богомолкороден, разбира се. И сега той се самобичува заради постъпката си, която вижда като най-долно предателство. Окончателното предателство. Първо е предал расата си, после, след Мина, е предал нея, а сега… богомолкородните се вричат до живот, това се знае. Никога не постъпват както е постъпил той… или така поне си повтарят един на друг. И Тисамон го вярва безпрекословно. Бедният Тисамон.
— И сега Фелисе е изоставена — поде Дестрахис. — Всеки на нейно място би се почувствал виновен, отчасти поне. А тя ще поеме цялата вина върху себе си, познавам я.