Стенуолд го погледна и кимна отсечено.
— За това ти вярвам. Или съм те преценил грешно?
Талрик поклати глава.
— Не мисля.
След тези последни думи Стенуолд избърза напред към официалната делегация по посрещането, а Талрик и свитата му изчакаха да бъдат представени според изискванията на протокола. Онзи, който беше решил мирът да се подпише извън стените на Колегиум, не беше предвидил силния вятър и хората бързаха да затиснат с камъни важните документи.
— Талрик? — Беше се приближила към него колебливо, предпазливо почти. Отношенията им бяха преминали през различни етапи — на похитител и отвлечена, на другари по пленничество, на врагове несъмнено, на нещо като приятели дори.
— Челядинка Трудан. — Той я погледна със странна усмивка и задържа погледа й, а тя внезапно се запита дали и в неговата глава не се върти въпросът: „Какво ако?…“ Какво би станало, ако живееха в свят без императрици и войни.
— Дължа ти много — каза тя. — Но това само изравнява резултата, защото ти си ми длъжник от по-рано. Е, почти го изравнява. Направих сметка и излезе, че моят дълг надвишава твоя, макар и с малко. Ти направи страшно много в края на краищата. За Мина.
Осъзна, че се кани да изтърси някой лекомислен коментар, да махне с ръка, да омаловажи стореното, ала нещо пресуши думите в устата му и той замълча, само продължи да я гледа тъжно в очите. Беше й казвал, че има осородна съпруга, сега имперският закон му беше натрапил още една, а и като цяло осородните, изглежда, се събираха само за удобство и с цел да продължат рода. Въпреки това в очите му се четеше съжаление, съжаление и топлота от един човек, който беше твърде прагматичен, за да съобразява действията си с подобни дреболии.
Тя го прегърна несръчно, усети студената броня и побърза да го пусне.
— Благодаря ти — каза Че, после тръгнаха напред. Договорите чакаха да бъдат подписани, историята — да бъде написана.
Собственикът на работилницата се мушна обратно в стаята под скосения таван. Мансардната стаичка беше малка, а след като внесоха машините, съвсем отесня.
— Само това мога да ти отделя — обясни той на сериозния млад мъж, който вървеше след него. — Ако се справиш добре, може да ти измисля нещо по-голямо. Ако ми загубиш времето обаче, ще съжаляваш, разбрахме ли се? — Изражението му лъхаше на подозрителност и неприязън, но от предразсъдъци нямаше и следа. Защото и той беше полуроден като Тото.
Часме беше град на полуродни. Тото никога не беше виждал толкова полуродни на едно място — до вчера, когато пристигна тук. Всеки втори беше със смесена кръв — мравешка и пчелна, паешка и на водно конче, на соларнийски боен бръмбар и муха, както и вторични коктейли от всякакъв вид. Тук човек като Тото се сливаше с тълпата.
Е, забелязал бе, че повечето са роби, слуги или работници в множеството фабрики. Ала нямаше общо правило, което да обрича хората със смесена кръв на нискоквалифициран труд. Часме беше гъвкав град, а не закостенял като градовете в Империята и Равнините.
Работилничката в мансардата надхвърли очакванията му. Часме беше малко средище на цивилизацията на един иначе варварски бряг, захранвано от нуждата на Принцеп Изгнана да поддържа въздушните и военноморските си сили на равна нога с конкуренцията от Соларно. Следователно градът беше като неочакван дар от съдбата, удобно провинциално прибежище за един занаятчия, който иска да работи.
— Гледай да ми покажеш нещо до края на месеца — предупреди го собственикът. — Инак изхвърчаш на улицата.
— Ще ви покажа още сега — каза Тото. — Като един вид предплата. Само ми донесете чучело или каквото използвате тук.
Мъжът го изгледа с присвити очи. Самият той беше с толкова омесен произход, че отделните съставки бяха неразличими. Накрая махна на един от робите си, който след няколко изпълнени с неудобство минути се върна с кожено чучело на стойка, цялото в кръпки и разрези.
Тото му посочи къде да го остави, свали от рамото си последния прототип и натисна няколко пъти лоста, за да нагнети въздуха в батерията. Този екземпляр използваше за демонстрации — беше твърде деликатен за бойното поле, но достатъчно зрелищен, за да вземе ума на публиката.
— Представям ви бъдещето — обяви той и изпразни щраколъка в чучелото, раздробявайки всичко над кръста, включително и дървената подпора.
Собственикът на работилницата мълча дълго. Сигурно брои парите наум, помисли си Тото. Тук предприятията бяха малки, печалбите — скромни, но скоро дейността им щеше да надскочи границите на Часме. Скоро тук, в мърлявия Часме, щеше да има революция. Прогресът, препънал се в края на имперската война, щеше да поднови похода си тук.