— Е, аз да те оставя да си работиш — рече собственикът почти с благоговение и се обърна да си ходи. Ала бързо отскочи встрани, когато спътникът на Тото с дълга роба и качулка влезе в мансардата.
— Това ще свърши работа като за начало — каза му Тото. — Материали и работна ръка също има в изобилие. Мислех първо да довършим ръката ти, а после…
Дрефос подръпна с една ръка качулката си.
— А после бъдещето — предложи той. — А после света.
То се разбуди между дърветата, осъзна себе си, опозна агонията на едно съществуване, пронизано от тръни и шипки.
„Къде?…“
Наоколо му гората беше разкривена и тъмна, всяко дърво бе болно и умиращо без край, умиращо, но никога мъртво. То позна мястото веднага, по инстинкт. Това място не можеше да се сбърка.
Даракион.
Ала това не беше истинският Даракион, призрачният лес източно от Хелерон, който от векове беше плашило за по-разумните пътници и смърт за по-неразумните. Истинският Даракион беше осиротял, отколешните му призраци се бяха стопили в пролуките между изтерзаните му дървеса, а слънцето си пробиваше път през тежкия му балдахин. Петвековното проклятие, застигнало го заради надменността на група магьосници, сега беше вдигнато.
Значи оставаше само едно място, разбра то. То беше докосвало Даракион. Беше участвало във велик ритуал. То беше вътре в Кутията на сенките.
Сетивата се връщаха, а с тях и ехото на спомени. То… не, той плъзна поглед наоколо си. По границата на дърветата се беше надигнала мъгла, която бързо пълзеше навътре. Навсякъде по пътя й шипките се сгърчваха, дърветата губеха ясните си очертания и се стопяваха без следа.
Кутията на сенките беше унищожена. Възелът, с който бележеше доскоро вътъка на света, беше развързан. А миниатюрният свят наоколо му се разпадаше и скоро щеше да изчезне заедно с него.
За един проточил се миг, докато гледаше как сивотата наближава, той не можа да се сети защо това би трябвало да го тревожи. Животът не го беше дарявал с много радости, особено към края си, така че защо да възразява срещу угасването му? Дърво след дърво, сърцето на Даракион отмираше, а той, последният наследник на силата му, наблюдаваше това с безразличие.
Животът му беше странен и пълен с насилие, живял бе в постоянно противоборство със собствените си хора, които не проумяваха амбицията, тласкаща го напред. Защо да не се откаже сега, защо просто не вдигне ръце?
А после си спомни. Отломки от живота му го приковаха като кинжали и той разбра, че не може да се откаже.
Не.
Не, не, не така. Нямаше да се откаже от света и да приеме тази сива смърт в смъртта. „Имам работа за вършене“ — каза си.
Той се изправи, разгъна се, извлече материята на тялото си от тръните, чворестите дървета и изпаряващия се мрак.
„Не съм приключил.“
Сега всичко му беше ясно. Едно нещо беше оставил недовършено и нямаше кой друг да го свърши. Оголи зъби срещу пъплещата пустота.
„Трябва да има някакъв изход.“ Разпадащият се свят на Даракион му нашепваше, че изход няма, но той не беше човек, който спазва чуждите правила. Хукна от дърво на дърво, все по-бързо, в стесняваща се спирала, в един смаляващ се свят с излиняващи краища. „Няма да се откажа. Няма да се предам. Не съм приключил. Това не е краят.“
И после, накрая, когато светът се беше свил до няколко разкрача, той го намери.
Ритуалът, Даракион, всичките древни магии, разкъсани и насъскани срещу студения свят на Умелите… те още бяха тук. Живееха в него, нищо че той беше мъртъв, и…
И не беше сам. Долови далечния зов на сродна сила. Някъде навън, в света на живите, имаше друг… Ако само успееше да намери пътя…
Пресегна се към тази тъничка нишка, слабото ехо на даракионската мощ в света.
А сетне настана тишина — Кутията на сенките беше унищожена, Даракион пустееше, изтерзаните му пленници бяха свободни.
Ала той беше избягал, преди мъглата да погълне всичко, издърпал се беше педя след педя в света на живите.
„Не съм приключил.“
Имаше работа за вършене.