Тиниса беше права, разбира се. Тисамон беше оцелял след Мина, но тогава беше млад. „Тогава всички бяхме млади, а вече не сме.“
Сред по-големите си посестрими, привързани на летището, „Скокливата мома“ изглеждаше паянтова и старомодна. Йонс Аланмост преохотно се беше съгласил да поднови сътрудничеството си със Стенуолд, който, воден от горещата препоръка на Тиниса, му го беше предложил със същата охота. Дестрахис беше прав, че е най-добре да пътуват по въздух, а Аланмост изглеждаше способен да прекара въздушния кораб с все пътниците му над места, където не е препоръчително да привличаш излишно внимание.
Паякородният вече се беше качил в гондолата на кораба, стоеше до парапета и гледаше безизразно града. Равнините бяха пълни със странни хора без корен, които бродеха по пътищата и продаваха уменията си на всеки, който е готов да плати. „И ето че след кратко прекъсване Тисамон отново се вля в редиците на това братство.“ Дестрахис вървеше по същата пътека, но Стенуолд се питаше дали паякородният тайничко не се надява Федерацията да го приеме обратно.
До него — и с една глава по-ниска — стоеше Фелисе Миен с дълъг плащ и качулка. Не беше продумала и една дума на Стенуолд, той пък не знаеше какво да й каже. Ако се съдеше по издутия релеф на плаща й, Фелисе отново беше надянала старата си броня. Сигурно намираше в нея сигурност отвъд обикновената физическа защита. Едва ли щеше да е най-приятната компания в предстоящото пътуване, помисли си Стенуолд.
— Готови ли сме да потеглим? — попита Ариана, застанала до него.
Той я стрелна с бегла усмивка и каза:
— Ти оставаш тук.
Ариана го зяпна невярващо.
— Стен…
— Вече реших. Смятах да поговорим за това, но покрай другите спорове през последните дни не остана време. Този път няма да дойдеш с мен, Ариана.
Нескрита болка изпълни очите й. Болка и обида.
— След всичко, през което преминахме заедно, ти още не ми вярваш?
— Не! Чук и клещи, не, разбира се! Вярвам ти, Ариана, и те обичам. Ти ми донесе толкова… такава радост, каквато никой мъж на мое място не заслужава. — Той я хвана за раменете. — Само че проклетите сарнианци можеха да разпънат теб на масата за изтезания. Логично беше да разпънат теб, а не бедната Спера. Не, този път оставаш тук.
— О, Че ми е казвала колко обичаш да държиш близките си далеч от опасности…
— Този път определено смятам да успея, мамка му — изръмжа той.
— Колкото до масата за изтезания, можеше теб да опнат там, между другото — изтъкна Ариана. — Какво щях да правя аз тогава? Стен, не бива да…
— Тази война е моя — прекъсна я той. — Водил съм тази война, когато ти си била… ха, когато си била още дете.
— Но ти имаш нужда от мен.
— Да, да, така е. — Оголената искреност в тона му, изглежда, най-после стигна до съзнанието й. — Да, имам нужда от теб. И точно затова трябва да останеш тук. Няма да скучаеш обаче, гарантирам ти. Разчитам ти да ръководиш агентите ми, докато ме няма, да приемаш и анализираш разузнавателната информация за напредъка на осородните, да държиш връзка със Събранието… колкото до последното, сигурен съм, че ще влезеш под кожата на онези старчоци много по-успешно от мен. Но това пътуване… то е луда работа и ще се проточи, а аз… — Млъкна, установил, че трепери. — В Сарн си дадох сметка, че ако нещо се случи с теб, аз няма да го преживея. Не познавам Федерацията. Никой равнинец не я познава. Това пътуване е необходима лудост и аз няма да те въвлека в нея.
В очите й имаше сълзи, каквито никоя паешка преструвка не можеше да извика.
— Не е честно — промълви тя.
— Така е — кимна той. — Но другояче не мога да постъпя. Съжалявам.
Дълго я държа в прегръдките си, макар да знаеше, че Аланмост и другите ги гледат и го чакат да се качи на борда. Знаеше и не даваше пукната пара.
Но дори след като Ариана си тръгна почти на бегом, „Скокливата мома“ не потегли, този път заради Тиниса, която стоеше недалеч с раница на гръб. Тя нямаше да се качи на кораба — щеше сама да си намира пътя, следвайки дирите на самотния богомолкороден дуелист, чието придвижване несъмнено щеше да е белязано с трупове.
Стенуолд тръгна към нея. Тиниса го гледаше с подозрение, сякаш се боеше, че е довел хора, които да я хванат и затворят под ключ, за да не тръгва никъде. Само че Стенуолд се беше примирил с поражението си. Протегна й ръка като войник на войник и двамата се здрависаха крепко.
— Желая ти късмет — меко каза той. — Светът наоколо ни се разпада по шевовете и желанието да помогнеш на баща си е добра причина, по-добра от много други, човек да се хвърли в бурята с главата напред. — Дълбоко в сърцето си Стенуолд не вярваше, че Тиниса ще намери Тисамон, нито че той ще й се зарадва, ако все пак успее.