— Късмет и на теб — пожела му Тиниса. — Имаш ли поне минимална представа какво да очакваш от Федерацията?
— Не, но познавам един, който знае. С малко късмет ще открия Салма навреме, за да ми даде препоръки.
— Поздрави го от мен — каза тя с равен глас. Стенуолд знаеше, че преди време Тиниса беше увлечена по федералния принц и че появата на Скръб в окови — или както там се наричаше понастоящем пеперудородната — в живота му я беше наранила дълбоко. Докато беше студентка в Академията, Тиниса натрупа доста опит в този сорт връзки. „Да се надяваме, че онова е било обикновено младежко увлечение и че поне по сърдечните въпроси Тиниса не се е метнала на баща си.“
— Трудан, вятърът е идеален! Време е да тръгваме! — извика нетърпеливо Аланмост откъм перилото на „Скокливата мома“. Стенуолд кимна за последно на Тиниса, после изтича до въжената стълба и се закатери тромаво към гондолата, докато пилотът изхвърляше придържащите кораба въжета. Тиниса проследи с поглед повратливия въздушен кораб, който се издигна, улови вятъра и пое на север към далечния Бариерен рид, маркиращ границата на Равнините с тайнствената Федерация на водните кончета.
— Тръгнаха — извика тя. — Вече можеш да излезеш.
Че се приближи бавно към летището, като следеше с поглед смаляващия се балон на „Скокливата мома“.
— Не събрах смелост да му го кажа в очите — прошепна тя. — Щеше да ми забрани.
— Че, ако зависеше от мен, и аз бих ти забранила — каза сурово Тиниса, после спря поглед на двамата облечени в бяло служители на Академията, които мъкнеха носилката към тромавото на вид возило, с което Че се беше прибрала от Соларно. — Предложението ми още е валидно.
— Ти си имаш свой път — отвърна твърдо Че. Изглеждаше толкова нетипично сериозна и мрачна, без следа от младежката си свенливост.
— Но за всичко съм виновна аз…
Че поклати глава.
— Ти гледай да намериш Тисамон и да му набиеш малко ум в главата. Ахеос се нуждае от мен. От мен и от своите хора, така че все някак ще трябва да се спогодим с тях. А и няма да съм сама.
Тиниса изсумтя с отвращение и сякаш чакал знак, към тях се присъедини светлокос осороден с квадратна челюст, нагизден с имперската си броня сякаш никога не е сменял цветовете.
— Талрик — кимна му ледено Тиниса.
Талрик я погледна с усмивка, в която нямаше нито хумор, нито топли чувства.
— Много мило от твоя страна да ме изпратиш — каза и вдигна ръка да спре гневното й избухване. — Хайде да приемем, че вече си изрецитирала заклинанията си — ако ви предам, ако Че пострада заради мен и прочие, и прочие, всичкият гняв и безпощадната мъст на паяци и богомолки ще се стоварят отгоре ми.
Тиниса го гледаше право в очите.
— Спомни си тези думи следващия път, когато се видим, Талрик — предупреди го тя, но заплахата й прозвуча кухо, защото ако осородният решеше да превърне Че в поредното си предателство, Тиниса с нищо не би могла да му попречи.
На борда на „Скокливата мома“ цареше униние. Фелисе мълчеше като риба, потънала в ледената шушулка на личната си тегоба. Към Стенуолд не поглеждаше изобщо и толкова по-добре. Той не би могъл да й помогне, нито искаше да й се натрапва, затова мълчанието й беше добре дошло. Дестрахис се мотаеше наоколо й като парцалив призрак, носеше й храна, но нито веднъж не я заговори. Явно се беше примирил с факта, че е изчерпал докрай лечителските си умения, и сега чакаше търпеливо с надежда Фелисе сама да потърси помощта му.
„Затова ли съчини тая история с Федерацията — да откара Фелисе някъде, където познатите гледки да я утешат?“ — запита се Стенуолд. Подозираше обаче, че жената не пази добри спомени от Федерацията на водните кончета.
Самият той се беше лепнал за Йонс Аланмост и убиваше времето с каквито там дребни задачки от механично естество благоволеше да му повери авиаторът. Все едно се беше върнал в студентските си години и чиракуваше на нова сметка. Не беше очаквал, че ще му е толкова приятно да остави пътуването им в ръцете на Аланмост, без сам да носи отговорност за каквото и да било.
Не след дълго кацнаха близо до Сарн. Стенуолд беше пратил куриер по железницата, но можеше само да се надява, че съобщението му ще стигне навреме до Салма, ако изобщо стигне до него. Ала очевидно бяха извадили късмет, защото на уреченото място го чакаше малка делегация — минаски бръмбаророден със синкавосива кожа и още двамина, всичките на коне, повели със себе си навързани ездитни животни. Били в Сарн, когато съобщението пристигнало, и изчакали още ден, докато Стенуолд се появи. Минасецът повери животните на своите подчинени, а самият той се качи в гондолата на „Момата“ и каза на Аланмост да насочи кораба източно от Сарн. „Право към имперската армия“ — помисли си Стенуолд. Салма скоро щеше да се изправи пред сериозно изпитание, но сам го бе избрал.