Кацнаха край един лагер, после излетяха и кацнаха край друг, доста далече от първия. Салма очевидно беше в постоянно движение. Откриха го в третия — седеше в една палатка и работеше върху плановете си. Стенуолд беше единственият, на когото позволиха да влезе и да говори с него, другите останаха да чакат отвън.
В сумрака на палатката принцът правеше отметки по една карта, прикрепена към гладко парче дърво, което той държеше с другата си ръка. Невъзможно беше да се прецени каква част от вниманието си отделя на посетителя.
— Доста време мина, Стен — подхвърли той.
— Как са нещата при теб?
— Биват. Кажи ми за Че — отклони въпроса му Салма. — Как е тя?
Стенуолд го гледаше напрегнато. На сляпо, защото каква ли информация можеше да извлече от сведената глава на събеседника си, Стенуолд му разказа накратко за състоянието на Ахеос и тревогата на Че.
Салма кимна.
— Наскоро сънувах как я обгръща мрак. Е, за молецородните това сигурно би било добро предзнаменование. — Около палатката стотици въоръжени мъже и жени бързаха по делата си. Не носеха войнишки униформи, но във всяко друго отношение бяха бойци, разнородна войска, в чийто състав влизаха хора от десетина и повече раси, всичките заети да вдигат лагера за поредното преместване. „Скокливата мома“ беше привързана в центъра на този организиран хаос.
— А Тиниса? — попита Салма. Даде картата на една мухородна и най-сетне се обърна. Стенуолд му описа терзанията на Тиниса и каква мисия е избрала за себе си, като едновременно с това се опита да опресни преценката си за своя бивш студент.
Салма досущ приличаше на разбойнически главатар. Бронята му беше различна, но и тази най-вероятно беше плячка от имперската армия. Беше изработена от преплетени кожени ивици, подсилени с метални капси, отдолу имаше подплата от коприна, целият комплект несъмнено беше качествена паешка направа. Мечът на колана му беше с тясно острие и дълга дръжка, приличаше на федерално оръжие, но не беше. Точно такъв меч Стенуолд не беше виждал. На челото си Салма носеше кожена ивица със златни орнаменти и предпазители на бузите.
— Пристигаш в труден момент, Стен — каза най-после Салма. — При това си решил да посетиш не друг, а моя народ.
— Смяташ, че няма да ни помогнат?
— За това не знам. Знам само, че каквото и да направят, ще е по собствено усмотрение и по причини, които ти няма да разбереш. — Салма прикрепи празен лист на дъската и започна да пише нещо. — Не очаквай, че ще седят като бръмбари и с часове ще разискват проблема. Изложи молбата си, изчакай да ти съобщят своя отговор и недей да спориш.
— Ще го запомня — каза Стенуолд и трепна, когато нещо разклати палатката. След миг го окъпа дневна светлина, проникваща свободно през платнищата, които група великани навиваха с отработени движения и завидна лекота, без да обръщат внимание на хората вътре. Стенуолд отстъпи инстинктивно, защото мъжете бяха огромни, с много черна кожа, някои бръснати до голо, други с рошави гриви бяла коса.
— Конощипородни — досети се той.
— Четирийсет на брой — кимна Салма. — И още половин стотица скакалецородни от Шо Ел, което, доколкото разбирам, е някъде далеч на изток, в самия край на Империята. Всички те са дезертьори от помощната войска.
— Не знаех, че е толкова лесно да дезертираш от имперската армия.
— Така е. Не смеят да дезертират, защото семействата им ще платят цената. Ние обаче се стремим да не оставяме вражески трупове на бойното поле. Цели разузнавателни отряди изчезват до последния човек, и редовните войници, и помощните. Така осоидите не знаят кой е загинал и кой е дезертирал. Сред помощните скоро се намериха такива, които осъзнаха потенциала на подобен подход, както и че тук, при нас, могат да намерят убежище. Морлейр и хората му дойдоха при мен по своя воля.
При тези думи един от гигантските конощипородни се обърна, кимна и изгледа с подозрение Стенуолд.