Седа успя да вдигне отново рамене.
— Не отричам, че притежаваш сила, комарородни. Но едва ли ще я проумея някога и е по-добре изобщо да не се опитвам.
— Може и да си права — ухили се той. — Какво става обаче, след като умрем? Какво се случва с възела? — Дръпна силно краищата на панделката и възелчето изчезна сякаш никога не го е имало. — Уви, всичко изчезва в миг, принцесо моя. — Усмивката му стана съзаклятническа. — Ами ако не беше така?
— Какво… не разбирам.
— Тялото го няма — погребано, изгнило на прах. Но възелчето от мисли още е там, в капан между нишките, затегнато докрай. — Обикаляше стаята и гасеше с пръсти свещите сякаш да наподоби вечерния сумрак навън.
— Не виждам как може да стане такова нещо.
— Ти не разбираш нито едно от нещата, за които ти говоря, защото вярваш единствено на очите си. Нека те улесня тогава — каза той. — Летриме, покажи се, моля те. Ред е за една малка драматизация.
Седа го изгледа, смръщила вежди.
— Какви ги дрънкаш?
— По-скоро драма — уточни Уктебри. — Може би повече от необходимото, но богомолките открай време си падат по драматичните жестове.
В стаята беше станало студено — по-студено, отколкото можеше да се обясни с изгасналите свещи, — но далеч по-притеснително беше поведението на Уктебри, който гледаше втренчено над рамото й към нещо зад нея.
Седа се обърна и изпищя, отскочи и тупна на пода, после залази трескаво на четири крака с единствената мисъл да се отдалечи възможно най-много от привидението, появило се между нея и вратата.
Беше жена, висока, стройна и бледа, с хитинова броня, тялото й бе пронизано на десетки места от трънливи лиани, които се гърчеха, издължаваха се и я пронизваха отново и отново, но въпреки всичко това лицето й беше спокойно, блажено дори, и в същото време излъчваше откровена лудост.
— Пред теб, принцесо, е най-голямата грешка на молецородните — изсъска Уктебри, — най-големият възел във везмото на историята, възел, който никога не ще бъде развързан. При това дамата, която виждаш, е само говорителката на стотиците други създания, оплетени в трънлива прегръдка като на шипките, които я пронизват, едновременно богомолки и молци, споени, преплетени, омесени в едно цяло. Резултатът на най-великата магия, която е правена някога и която аз сега държа в ръцете си.
Лицето на изтерзаната жена се беше сдобило с ново изражение, изражение на дълбока ненавист, насочена изцяло към Уктебри. За себе си Седа откри, че споделя напълно тази емоция.
Тисамон се върна в жилището, което държеше под наем. Чувстваше се разтърсен и отвратен.
Не заради дуела, който беше единственото смислено нещо в цялата история. В крайна сметка сложната връзка между хора, които се сражават на живот и смърт, пораждаше особено взаимно разбиране, братство дори, което отдавна беше станало част от живота му.
Бяха превърнали едно от градските пазарища в арена. Осородните бяха наредили на местните да премахнат сергиите и на тяхно място да издигнат амфитеатрални скамейки. Не се различаваше особено от Форума на умелите, място, за което Тисамон пазеше мили, макар и поизбледнели спомени. Очакванията му също бяха свързани с Форума на умелите — двубои, в които дуелистите демонстрират бойните си умения и получават учтиви аплодисменти. Богомолкородните не намираха нищо нередно в майсторските дуели, които завършват със смърт. Смъртта, в крайна сметка, беше просто окончателната, финалната изява на бойното изкуство.
Ала случилото се тук беше различно и го омърси по съвсем неочакван начин.
Излязъл беше на арената с още десетина бойци. Представиха ги по ред, като всеки вдигаше оръжието си и посрещаше аплодисментите на тълпата. Групичката беше шарена — бръмбарородни, мравкородни отцепници, полуродни и дори един скорпионороден с огромен меч. Нямаше нито предварителни договорки, нито правила. Когато осородният церемониалмайстор, или каквато там му беше титлата, смъкна с отривисто движение позлатената си дървена палка, бойците се нахвърлиха един срещу друг. Обзет от познатия транс на занятието си, Тисамон посрещна охотно най-близкия противник — бръмбаророден с дълга до коленете броня от припокриващи се плочки, който го нападна с двуостро копие.
Тисамон блокира копието му със сърпа си, заби костните шипове на другата си ръка в пролуката между врата и рамото на противника си и когато той залитна назад, му преряза гърлото.
Следващ по ред се оказа мравкороден с висок щит и къс меч, без друга защита освен металния си шлем. Тисамон го уби, после уби още двама, с което успя да привлече вниманието на останалите и те се нахвърлиха вкупом отгоре му. Бяха шестима и очевидно искаха да го посекат с общи усилия, преди да приключат надпреварата помежду си.