Нейде дълбоко в себе си той губеше равновесие, сякаш тогава, при първата им среща, бе получил удар и все още не бе превъзмогнал последствията от него. Вече седемнайсет години живееше в покаяние — в Хелерон и на други места, — покаяние, задето е предал расата си, залюбвайки паякородната Атриса; покаяние, задето се е доверил на предателското й сърце; а накрая и покаяние, задето сам я е предал, докато тя е умирала безгрешна. „Обичах я, а тя… оказа се, че тя не ме е предала.“ Тази беше най-болезнената рана от всички — мисълта, че в крайна сметка той я е изоставил, а не обратното. „Как само би ме намразила, ако беше жива.“
Не отделяше поглед от очите на Фелисе — очи с бадемовидна форма и менлив цвят, от синьо към зелено и обратно, напрегнати в очакване.
„Толкова време мина.“ Хората от неговата раса носеха някои белези до живот, вярно, но наистина беше минало много време. „И преди съм нарушавал правилата.“ Лицето на Фелисе оставаше безизразно. Неразгадаемо. Колкото и да се вглеждаше в очите й, Тисамон не откриваше там знаци на напрежение, нищо, което да подскаже мобилизация за атака.
Бил е мъртъв през тези седемнайсет години, осъзна той. Подновената дружба със Стенуолд и появата на Тиниса го бяха разбудили донякъде, но някаква част от него беше продължила да спи безсъзнателно. Докато не се появи Фелисе. При първия им сблъсък той не знаеше коя е, какво цели, кому служи. Не му и трябваше да знае, не би имало значение, дори да служеше на паякородна дама, да беше робиня на мистерите или да се биеше под флаг в черно и златно. Умението говореше на свой собствен език и докато се дуелираха, докато нейният меч се стремеше да прободе сърцето му, неговото вълнение растеше ли, растеше. Ако го беше убила тогава, което й беше напълно по силите, той щеше да поеме с радост меча й в гърдите си.
И знаеше, че Фелисе разбира това. Не беше богомолкородна, но и нейната раса ценеше високо съвършенството, крайната отдаденост.
Фелисе нападна внезапно с пробождащ удар. Тисамон улови меча й със сърпа си, а свободната му ръка се стрелна да отклони острието встрани.
Застинаха като вкаменени в края на краткия сблъсък, на ръка разстояние един от друг, лице в лице. Ако се нагиздеше като паякородните, с грим и всичко останало, Фелисе би изглеждала красива в очите на другите, но за него беше красива с всяка линия на тялото си. Нещо в него нададе вой, когато той премести ръката си на няма и педя от лицето й, ръка, чиито шипове се прибираха и разгъваха.
Чу се тежка стъпка, безспорен знак, че бръмбаророден наближава притихналата арена във Форума на умелите. Навън беше тъмно, или поне беше тъмно в началото на тяхното напрегнато бдение. Тисамон отстъпи пръв, без да сваля очи от лицето й.
В залата влезе Стенуолд. Изглеждаше по-измъчен от обичайното. Кимна им, но остана сляп за емоционалното напрежение помежду им.
— Не дойде на военния съвет — каза недоволно той.
— Аз съм войник, а не тактик — напомни му Тисамон.
Стенуолд се замисли над думите му.
— Сигурно си прав. И въпреки това усетих липсата ти. Преди винаги можех да спра поглед на теб и да си спомня какво е истинското лице на войната. Умът ми не го побира как толкова хора станаха експерти по военно дело, без да са хващали меч в ръка.
После свъси изведнъж вежди, сякаш най-после долови частица от напрежението помежду им.
— Всичко… наред ли е?
— Потренирахме малко — побърза да отговори Тисамон. А сетне, след кратка пауза: — Да те питам… ти и твоето паешко момиче… щастливи ли сте?
Стенуолд се ухили глуповато.
— О, да, повече отколкото заслужавам. Но ти беше прав. Войната ни настигна и не се знае къде ще ме свари краят й… или къде ще свари Ариана… — Стисна устни. Явно въображението му рисуваше разнообразните беди, които ги заплашват заедно и поотделно. — Както и да е. Ще ви оставя да се упражнявате. Четири часа приказки ми дойдоха в повече.
Тисамон дори не забеляза кога приятелят му е излязъл от залата. Наистина го беше казал. Казал беше на Стенуолд, че трябва да се възползва от щастието в пълна мяра, където го намери и когато го намери. Бъдещето беше несигурно и с всеки ден ставаше все по-несигурно. Сто хиляди осородни войници бяха тръгнали в поход под флаговете си в черно и златно. Двайсетина бойни полета чакаха своите жертви.