Тисамон зае нова стойка — сърпът бе изтеглен назад и по-високо, а позата бе по-агресивна и рискована от предишната. Фелисе отговори, като се сниши още повече, единият й крак бе изнесен встрани, другият подвит под нея, меча задържа на нивото на кръста си, върхът му сочеше право към сърцето на Тисамон.
В очите й се появи нещо, което го прониза. Не смееше да го назове, но определено го видя там. Почувства раната.
2.
Отрядът осородни съгледвачи се спусна и обгради фермерската къща. Половин дузина се приземиха отпред, двама заеха позиции отзад, един кацна на покрива. Командирът им огледа двора. Чифликът изглеждаше изоставен, собствениците му бяха избягали, подплашени от имперското настъпление. Къщата и пристройките сигурно отдавна бяха опоскани до голо, но винаги съществуваше възможност мародерите да са пропуснали нещо ценно. Кимна на един от хората си, войникът изрита здраво вратата и при втория удар дървото се сцепи.
Затаиха дъх и се ослушаха. Никакъв звук не долиташе отвътре, но не беше изключено разбойниците да използват къщата за скривалище. Офицерите ги наричаха така, „разбойници“, но толкова много бандити нямаше дори във Федерацията. Равнините бяха известни като място разединено и опасно, но дори в най-разпасаната страна не би трябвало да има стотици въоръжени мъже, които дебнат в засада имперските съгледвачи. Ако питаха сержанта, това поведение подхождаше повече на организирана войска, а не на шайка бандити, но никой не го питаше, а и той не би дръзнал да сподели мнението си с началниците.
Нищо, че изводите изглеждаха очевидни.
Ако беше войска обаче, то тя беше странна войска, която не иска да влиза в бой, не иска да се покаже дори. При редовните си обиколки съгледвачите намираха стари следи и студена пепел от лагерни огньове. А някои така и не се връщаха. Загубите сред разузнавателните отряди станаха толкова много, че офицерите започнаха да изпращат съгледвачите си на все по-големи групи, но дори отряди от по петдесет или седемдесет души съумяваха някак да изчезнат без следа в голите, каменисти земи между лагера на Седма армия и мравешкия град Сарн, да пропаднат вдън земя сред рехавите горички и прорязаните от потоци ждрела.
По-късно офицерите пробваха друго — съгледвачите да скъсят периметъра на обиколките си, така че да не излизат от полезрението на основните имперски сили. В резултат на това войската пълзеше бавно и се натъкваше на разрушени мостове, на посипани с метални шипове участъци, на отровени кладенци. Само няколко дни след като армията напусна лагера, напредъкът й се забави значително. И отново започнаха да пращат съгледвачите напред.
Това не се отразяваше добре на бойния дух и за никого не беше тайна, че генерал Малкан е бесен. Преди няколко дни бяха заловили двама мъже по подозрение, че са членове на разбойническата армия, и Малкан лично се зае с разпита им. След няколко часа жестоки изтезания пленниците описали местонахождението на бандитския лагер.
Имперските сили не откриха нищо на посоченото място. Нямаше дори признаци за наличието на лагер, било в по-близко или по-далечно минало.
Преди да умрат, заловените бандити казали, че си имат цар. Разбойнически цар. Който, според твърденията на единия, бил велик магьосник. Знаел всичко и бил непобедим в битка. Можел да минава през стени и да чете чужди мисли.
Малкан бе наредил да разгласят, че онзи, който му доведе въпросния „цар“, ще получи награда от четиристотин златни империала или двеста, ако го убие. Само че никой не се втурна да спечели наградата, освен може би неколцина от изчезналите съгледвачи, чиято предпазливост очевидно е била пометена от изкушението.
Малцината оцелели след сблъсък с разбойниците докладваха, че повечето носели пребоядисани имперски брони и се сражавали с имперски мечове и копия. Всеки изчезнал разузнавателен отряд увеличаваше ресурсите на бандитската паплач. Малкан пробва да праща на разузнавателни обиколки войници от помощната войска с основанието, че щом армията му така или иначе ще губи хора, по-добре те да са от мобилизираните роби, а не от редовните осородни войници. Скоро плъзнаха слухове, че повечето изчезнали помощновойскови съгледвачи по-късно били забелязвани живи и здрави в редиците на разбойническите шайки. С това практиката беше прекратена.
Сержантът пристъпи в къщата — не искаше да влезе пръв, но не искаше и да се помайва, в случай че нещо ценно е останало вътре. По неписано правило сержантите вземаха най-хубавата плячка. Офицерите бяха твърде горди, за да се занимават с дребни трофеи, а обикновените редници трябваше да си чакат реда.