Пресякоха и завиха по Чатсуърт Стрийт, която от Градския съвет бяха започнали да реконструират в пешеходна зона. Архитектурните проекти, изложени на витрината на строителната организация „Халифакс“, показваха как ще изглежда в завършен вид — след като напазаруват, хората щяха да си починат на пейки в сянката на големи дървета, сред цветни лехи и храсти, а цели семейства щяха да се разхождат по плочника към големите магазини.
Но реконструкцията тъкмо бе започнала, когато поредното намаляване на средствата за обществени нужди принуди Градския съвет да преустанови работата по проекта. Бяха разкъртили асфалта, бяха пробили дупки тук или там, обаче тротоарите и уличното платно си оставаха на различни нива и всичко все още имаше вид на обикновена улица. Само дето движението на коли бе забранено и ако искат, хората можеха да се разхождат сред дупките, или да си почиват върху купчините разкаляна пръст.
Мик и Алън забелязаха, че в телефонната кабина пред аптеката „Бутс“ няма никой и хукнаха натам. Прескочиха един ров, минаха през купчина пясък, оградена с въже, преодоляха и куп плочки за настилка. Макар и в последния момент, успяха да изпреварят един мъж, който първоначално бе по-близо до телефонната кабина от тях, но бе достатъчно възпитан, за да заобикаля препятствията и да се движи по общоприетия път.
Те му се ухилиха иззад стъклата на кабината, бръкнаха в джобовете си, извадиха две монети от по пет пенса и ги сложиха една до друга на поставката под телефона. Мик взе указателя за служебните телефони и започна да го прелиства: Складове за мебели…, Магазини за дивеч…, Кожари…, още по-назад…, — Авто-мото резервни части… Авто-мото сервизи. Ето, това е.
Той прегледа страницата додолу и обърна на следващата. После на другата. И още на по-другата.
— По дяволите. Стотици са.
Алън задържа указателя отворен, докато Мик набере един номер. От другия край му отговориха веднага и той едва не изпусна монетата от бързане да я пъхне в процепа.
— Ало, автомобилният сервиз ли е?
Алън се обади:
— Не, сервизът на баба ти.
Мик го срита в глезена и го блъсна към остъклената стена на кабината.
— Нищо не съм казал. Приятелят ми тук нещо бърбори… Не го чух какво каза. Както и да е, ето за какво ви се обаждам — току-що съм завършил училище и си търся работа като стажант автомонтьор. Има ли вакантни места при вас? — След кратка пауза Мик кимна и каза: — Добре. — Отдръпна слушалката от ухото си. — Казва, че не знае. Щяла да повика началника.
Зачакаха мълчаливо. На тротоара отвън някакъв скитник се бе надвесил над една кофа за смет. Палтото му стигаше до глезените, а панталоните му висяха като торба и крачолите им бяха подпъхнати в чорапите.
Кофата бе претъпкана, на тротоара до нея бяха оставени на купчина издути торби. Боклукът не бе прибиран от две седмици, тъй като служителите по чистотата стачкуваха — протестираха срещу поредното съкращаване на работни места. Скитникът затършува в кофата, от нея изпопадаха мазни хартиени и найлонови торбички и вятърът ги понесе по улицата.
Алън подметна:
— Не си ми казал, че баща ти ще идва в града. Мик не успя да му отговори, защото му се обадиха по телефона. Той изслуша какво му обясняват, кимна няколко пъти, благодари и затвори телефона.
— Какво каза началникът?
— Не беше той. Бил много зает, не можел да се обади лично, но и без това нямали вакантни места.
Дойде ред на Алън. Той заразгръща страниците в указателя, но май напосоки.
— Какво търсиш?
— И аз не знам. На раздел „Космонавти“ ли да опитам или на „Неврохирурзи“.
Спря се на „Строителни предприемачи“, но и този разговор беше също така безрезултатен.
Решиха, че по телефона ще им излезе много скъпо и тръгнаха да обикалят фирмите пеша. Кръстосаха целия град. Пробваха за всички професии: за монтьори, водопроводчици, електротехници, дърводелци. Като минаваха покрай стадиона, Алън се зачуди дали нямат нужда от стажант-футболисти. Мик му отвърна, че не го бива дори за стажант-събирач на топки.
После се качиха на автобус за околовръстното шосе, където се оформяше нова индустриална зона, с надеждата да се привлекат нови промишлени предприятия в града. Бяха изравнили някогашните камари шлака и сега площадката беше оградена с телена мрежа. Вече я наричаха парково-промишлен район. По-голяма част от терена и досега не бе заета и ламаринените постройки със зеещи прозорци изглеждаха като нещо временни и нереално, сякаш можеха да ги отнесат за една нощ и на следващото утро работниците да се изправят пред гола бетонна плоча. Дори имената им звучаха временно: Стайроу, Иноу Фабрикейшън, П. И. Продъктс.