Момчетата се спогледаха. Сякаш не им стигаше, че няма работа, но им го казваха с такова непоносимо злорадство.
— И така да е, искаме да попитаме лично някой, който отговаря за тези неща — настоя Алън.
Обиден от незачитането на авторитета му, портиерът заклати глава още по-категорично.
— Не може! Имам заповед да не пускам никакви външни лица през тоя портал.
Той им го сочеше, сякаш момчетата не знаеха що е портал.
Мик не отстъпи:
— А защо? Да не би да ви е страх, че сме дошли да хвърлим във въздуха загубената ви фабрика? — После се обърна към Алън: — Като го гледаш как се държи, ще речеш, че е най-малкото заместник-директор.
Портиерът забеляза предизвикателната поза и свитите юмруци на Мик и промени тона си.
— Я чакайте, аз нямам нищо общо с тая история. Изпълнявам каквото ми наредят. Вече толкова много младежи идваха да питат за работа, че в канцеларията им дойде до гуша да се разправят с тях.
Този опит за помирение още повече вбеси Мнк.
— Дяволите да ги вземат! На какво прилича това! Да не искат да си натискаме парцалите по цял ден, докато се скапем!
— Ей, момче, я не ми дръж такъв език!
— Който и да беше на наше място, щеше да държи такъв език. Не стига, че се разкарваме къде ли не, не стига, че не ни приемат на работа, ами на това отгоре не искат дори да разговарят с нас…
Той замълча, портиерът явно се поуспокои, когато заговори Алън. Направо го бе дострашало от Мик.
— А дали има работа някъде другаде наоколо?
— Няма. Никаква работа няма. Както изглежда, навсякъде е едно и също.
Алън замислено зачопли носа си, измъкна нещо оттам и го размаза между палеца и показалеца си.
— Пълна тъпотия, нали?
— Да, лоша работа, не ще и дума.
Но безгрижният тон и готовността, с която отклони вниманието си към едни камион, който мина през портала, показваха, че изобщо не им съчувствува. Със същите думи можеше да посрещне новината за поредното бедствие в Бангладеш или за смъртта на някой далечен роднина.
— Това е положението, с нищо не мога да ви помогна, я по-добре тръгвайте. Имам работа.
Той се огледа, сякаш се чудеше откъде да я подхване.
— Каква работа? Ще отидеш да включиш чайника ли? — не се стърпя Мик.
Портиерът пристъпи към него, вдигнал пръст заплашително.
— Виж какво, повече няма да се занимавам с теб.
Мик не мръдна от мястото си, а през рамото му огледа помещението, от което бе излязъл.
— Онова там походно легло ли е?
Портиерът спря и нервно се извърна.
— Какво походно легло бе! Да не си сляп? Това е носилка.
— Така ли, само още една крачка и ще се проснеш на нея.
— Абе ти с кого говориш така?
— С теб, противен глупак! И да ти кажа ля още нещо? — Той не му даде възможност да отговори. — Не се прави на толкова важен, че и твоята службица не е сигурна. — Обърна се и посочи портала. — Една телевизионна камера, един домофон до портала — и твоята работа ще се върши от някоя канцелария.
Портиерът проследи с поглед ръката на Мик, после неловко се озърна, сякаш апаратурата бе вече монтирана.
— Е, ще се махнете ли най-после? Или искате да насъскам кучето?
Момчетата се огледаха.
— Какво куче? Къде е? — заинтересува се Алън. Той като че ли се канеше да тръгне да го търси, вместо да побегне, като чуе за него.
— Той, другият пазач, го взе да го поразходи малко до леярския цех. Но ей-сега ще се върнат.
Момчетата обаче не се разтревожиха особено. Май едно открито сблъскване щеше да им дойде добре, за да излеят безсилното си ожесточение.
— Е, ще се пръждосате ли вече или да позвъня на полицията? Тя ще ви разкара.
Мик тръгна към него и размаха юмрук. Така силно беше стиснал ръка, че по кокалчетата му изпъкна плетеница от стари белези.
— Искаш ли един?
Алън го сграбчи за рамото и го задържа.
— Остави го, Мик, да си тръгваме. Не си губи времето да се ядосваш заради него.
За няколко секунди изглеждаше, че Алън няма да успее да го възпре. Но после изведнъж Мик се обърна и си тръгна.
Щом се поотдалечнха, портиерът доби смелост и се развика:
— Изчезвайте, махайте се, невъзпитани досадници такива. И без това никой няма да ви вземе на работа!
Те се обърнаха и с две ръце започнаха да правят неприлични жестове. Мик се престори, че ще се спусне към него, портиерът бързо-бързо влезе в стаичката си и затръшна вратата, а те избухнаха в смях.
Но веселието им скоро се изпари и те мълчаливо потеглиха, уморени и обезсърчени. Вече им се искаше да се приберат вкъщи, но нямаха желание да се видят с родителите си. Посрещаха ги по един и същи начин — с жадно очакване, после идваше горчивото разочарование и накрая утешителната усмивка. Караха ги да се чувствуват гузни, сякаш не се стараеха достатъчно, сякаш те бяха виновни, че няма подходяща работа за тях. Дори се питаха дали родителите им наистина им вярват, че по цял ден обикалят, а не си губят времето — нито стърчат край билярдните маси, нито пред игралните автомати.