Мик чу един автобус да приближава и се обърна. Смушка Алън с лакът и двамата се втурнаха към спирката на стотина метра от тях. Но по средата Алън се разсмя и изостана. Мик се поизвърна и заподскача странично, сякаш се бе впуснал в народен танц.
— Хайде бе, заплес! Ще го изпуснем!
Алън закрачи нормално, все още ухилен.
— Че да го изпуснем. Нямаме пари, забрави ли?
Мик се усети и също спря да тича; но малко по малко, сякаш не му се щеше да признае, че са останали без пукната пара и че до вкъщи им предстоят цели три мили.
Шофьорът понамали, готов да спре, за да се качат, нищо че не бяха стигнали спирката. Но като ги видя да се смеят, си помисли, че му правят номер, натисна клаксона и гневно заръкомаха иззад стъклото.
Мик изчака Алън да го настигне и двамата продължиха, поразвеселени, поне за малко заети с по-различни мисли.
Няколко седмици по-късно, един следобед. Мик и Алън седяха на люлките в кварталната детска площадка. Бяха се настанили на малките люлки, защото големите или бяха счупени, или пък синджирите им бяха увързани около хоризонталната част на металната рамка. Алън се бе промушил между синджирите на една жълта пластмасова люлка, а Мик бе кацнал върху нещо като червен сандък, преграден от всички страни — за съвсем малките деца, които имаха нужда от облегалка. Третата люлка бе заета от едко момиченце, което не можеше да реши дали му е приятно. Дядото стоеше отпред, за да може да му се усмихва окуражаващо всеки път, щом люлката се върне, а после я буташе съвсем лекичко.
Що се отнася до Мик и Алън, нямаше и съмнение — не им доставяше никакво удоволствие да се размотават на неудобните за тях люлки и да зяпат безлюдното игрище отсреща. Бяха уморени и отчаяни. Без пари, без работа и без изгледи за успех. Не ги утешаваше нито хубавото време, нито топлината от слънцето по лицата им. Напротив, чувствуваха се още по-зле. Безветрието и меката есенна светлина подчертаваха тишината наоколо и подсилваха чувството им за самота.
— Как мислиш, какво ще каже баща ти, Мик?
Толкова отдавна мълчаха, че в първия момент Мик не се сети за какво го питат. После отвърна:
— Не знам. Не съм му споменавал. А твоите какво казват?
— Майка ми не е възхитена. Но татко каза, че всичко зависи от мен. В края на краищата щял съм да постъпя така, както аз искам, тъй че неговото мнение нямало значение. — Изправи се на люлката и започна да се люлее. — Нали ония военни, които идваха в училище, разправяха, че там било чудесно.
Мик седеше, без да се люлее, заслушан в ритмичното скърцане от люлката на Алън. Някъде в квартала от фургон за сладолед непрекъснато се носеха първите няколко такта на детската песничка „Портокали и лимони“. Мик си я затананика наум и се помъчи да сметне колко ли правяят петте фардинга3, за които се споменаваше в нея.
— Е, да, но можеха ли да кажат нещо друго? Само това оставаше — да те предупредят, че там е ужасно, а? Нали имаше и офицер? Направо ги чакаше разстрел, след като се върнат в казармата.
— Да, но все пак ми се стори, че не е лошо. Особено това, че се пътува. Той казал, че ходели в Германия, в Норвегия, във Франция…
Той се засили и полетя по-високо: сегашните му пътувания се ограничаваха от дължината на синджирите.
Момиченцето от съседната люлка го изгледа със страх и каза на дядо си, че иска да слезе. Мик се бе оставил на инерцията, доколкото от движението на люлката на Алън се поклащаше и неговата.
— Във Франция ли? Ами, във Франция не ходят.
Алън спря да се засилва и седна. Непрекъснато трябваше да вдига крака, за да не се влачат по земята.
— Пък ако не ми хареса, не съм вързан за цял живот я. Само три години. Колко са три години?
Доста време — намекваше мълчанието на Мик.
— Не знам. Аз продължавам да търся. Все някъде трябва да има работа.
Докато разговаряха, към люлките се бе приближила една жена е момченцето си. То непрекъснато я дърпаше за полата и повтаряше, че иска да се полюлее. Момиченцето бе останало на мястото си, след като дядото го бе уверил, че баткото няма да му стори нищо лошо, така че явно никой не се канеше да слезе. Момченцето настояваше, започна да хленчи, да дърпа майка си и тя загуби търпение, особено след като видя лепкавите петна от пръстите му по полата си.
— Я чуйте. Вие двамата. Тия люлки са за малки деца, не за такива като вас.
Погълнати от проблемите си, момчетата изобщо не я бяха забелязали. Алън кимна към Мик.