— Тоя малък ли е? Но поне едно нещо знае да прави.
— Това не ви засяга, люлките не са поставени за вас. Големи сте. Ще ги счупите.
Мик хвана синджирите и ги разклати.
— Ами. И слон ще издържат. Ще издържат дори вас.
Жената наистина не беше от слабичките (тя отдаваше наднормените килограми около талията си на раждането), но беше далеч от размерите, за които намекваше Мик.
— Личи им, че са здрави. Но самият аз не бих ги подложил на такова изпитание — довърши обидата Алън.
— Невъзпитани хулигани! Ще се обадя в училището ви.
Мик скочи от люлката — целият беше изтръпнал и се заразтрива отзад.
— Хич не ни пука. От три месеца вече не сме ученици.
Двамата си тръгнаха, като се смееха високо. Жената гледаше след тях и явно си блъскаше главата с какво да ги уязви. Но те хукнаха да се гонят и бързо се отдалечиха, тъй че стана безсмислено да вика след тях. В крайна сметка тя заговори на възрастния човек.
— Докъде я докарахме, никакво уважение нямат тия младежи. Всички станаха хулигани.
Той кимна безучастно и поведе внучката си към пързалката, а трите празни люлки се заклатила, една напред, друга — назад.
Мик и Алън отидоха пеша до града. Прескочиха предпазната ограда между двете платна на широката улица и притичаха до Военното наборно бюро, което отскоро бе преместено в по-голяма и по-представителна нова сграда в центъра на града. Намираше се между заведение за бърза закуска и магазин за килими. Оставаха още два входа, но те все още не бяха заети и пред витрините им и досега се издигаха дървените огради с разлепени афиши за концерти или с реклами на плочи, обяви на различни политически организации за събрания и акции. На един от афишите някой бе написал с едри букви: НАПРАВЕТЕ НАЦИСТИТЕ НА ПАРЧЕТА!, а друг бе добавил отдолу: НАПРАВЕТЕ ВИТРИНИТЕ НА ПАРЧЕТА, ТОВА Е ПО-ЗАБАВНО!
Мик и Алън подминаха наборното бюро и влязоха в заведението за бърза закуска да изпият по един чай. Поседяха там, докато накрая сервитьорът взе празните им чаши и избърса масата — явен намек, че трябва да си тръгват. Излязоха и застанаха пред бюрото да разгледат изложените на витрината модели на танкове и снимки на войници по време на учение.
Но все още не бяха събрали достатъчно смелост, за да влязат. Приближиха се до вратата, но никой не посмя да я отвори, затова подминаха и се престориха, че разглеждат навитите на рула килими, изправени пред магазина до бюрото. Продавачът ги забеляза и побърза да излезе до вратата, за да види какво са намислили. Не му приличаха на клиенти, които ще купуват мокет.
Те не се отказаха — за кураж отново разгледаха снимките на витрината и приближиха вратата. Подканваха се, подбутваха се и в един миг Алън политна напред, бутна неволно вратата и я отвори. Един сержант по риза с къси ръкави го изгледа строго иззад бюроти си. Нямаше как — трябваше да влезе. Мик го последна и внимателно затвори вратата след себе си.
Мик отиде до другия край на стаята и се тръшна на фотьойла, за да покаже колко е сърдит. Баща му вечеряше на масата и дори не му достави удоволствие да отдели поглед от чинията си.
— Но ако реша да постъпя в армията, не можеш да ми забраниш.
Сега вече мистър Уолш вдигна поглед.
— Кой ти каза? Ти си под наш контрол, докато навършиш осемнайсет години. Има закон за тая работа.
— Добре тогава. Ще почакам да стана на осемнайсет.
Мисис Уолш стана от канапето и съблече жилетката си. Погледна се в огледалото и заоправя косата си.
— Дотогава хиляди пъти ще промениш решението си. Тя се наведе по-близо към огледалото и опипа с пръсти тъмните торбички под очите си.
— Е, дотогава всичко може да се оправи.
— Може и да не се оправи.
Мисис Уолш остана с ръка на бузата са и погледна съпруга си в огледалото.
— Какво искаш да кажеш?
— Както е тръгнало, все по-лошо ще става. Пък ако слуховете излязат верни, ние сме следващите.
Тя щеше да го попита какво се е случило, но Мик я изпревари.
— Тогава какъв смисъл има да си търся квалифицирана работа, щом отвсякъде могат да ме изхвърлят?
Мистър Уолш продължи да се храни, като че не го е чул, и след малко му отвърна, без да се обръща: — И да отидеш в армията, пак не е разрешение на въпроса.
Той не се доизказа. В завода и той си имаше проблеми и предостатъчно грижи, пък и несигурното бъдеще на стоманолеярната промишленост пораждаше непрекъснати слухове. Някои казваха, че предстои да закрият предприятието им и да прехвърлят работата в по-нов и рентабилен завод на крайбрежието. Други говореха, че ще се закрият всички губещи дейности в отрасъла, а доходните отново ще се продадат на частни фирми. Трети пък изразяваха крайно мнение — всичко това било неизбежно, особено след влизането на страната в Общия пазар, и че нарочно ограничавали промишлеността. Говореха, че скоро в страната изобщо нямало да остане тежка промишленост и че Англия щяла да се превърне в довършителна работилница и склад за стоки, произвеждани другаде. Но на тези приказки никой не обръщаше внимание. Или по-точно — почти никой.