Недоволен от отговора на баща си. Мик прехвърли крак над облегалката и направо се излетна. Фотьойлът изпъшка вместо него. Мисис Уолш отмести поглед от огледалото — питаше се докога ли ще издържи този фотьойл. Беше протъркан и разнебитен (всяка година, когато наближаваше 5 ноември4, тя заплашваше, че ще го изхвърли), но по всичко личеше, че ще трябва да почака още доста. Извади пинцетите си от несесера и изскубна косъмчето от една бенка на брадичката си. — Линда се изнесе от къщи и отиде да живее в Бърмингам и като че ли това не ни стига, а сега и ти искаш да заминеш.
Мик не й обърна внимание. Тя нямаше да му създава проблеми. Въпреки че идеята не й харесваше (и положително щяха да се леят сълзи), той беше сигурен, че ако положи достатъчно усилия, ще успее да я убеди.
Главната пречка бе баща му.
— Но ти винаги си казвал, че ти е било хубаво там.
— И там има добри страни, използувахме ги. Ние бяхме мобилизирани. Нямахме друг избор.
— Значи за теб може да е добре, но не за мен? Мистър Уолш остави пържолата си и вдигна поглед.
За пръв път, откак бе започнал спорът, го поглеждаше в очите.
— Точно така. Не и ако отидеш доброволец. Не се знае какво могат да ти заповядат да вършиш.
— В какъв смисъл? Какво да ми заповядат?
— Ами например да разпръскваш стачници. Демонстранти. Да помагаш на полицията. Не искам синът ми да се забърква в такива неща.
Мик се изви в още по-неудобна поза. Фотьойлът застрашително изскърца.
— Стига си преувеличавал, татко.
Мисис Уолш заразглежда отскубнатото твърдо косъмче в пинцетите си.
— Имало е такива неща, Мик.
— Да, и пак ще стават. Но той няма да ги види просто защото няма да отиде там. Край.
И той отново се зае с вечерята си и със собствените си проблеми. Мик знаеше, че няма смисъл да говори повече — баща му бе взел твърдо решение. Мик продължи да се цупи, излегнат във фотьойла, но по напористото потракване на приборите разбра, че ще е по-добре да си мълчи. Мистър Уолш си дояде каквото беше останало в чинията му и каза:
— Както е тръгнало, вече няма да имаме нужда от къщи, ще трябва да заживеем в коли и фургони.
Мик го изгледа сърдито. Изобщо не разбра за какво говори баща му. Не го интересуваше.
След две седмици Алън се записа доброволец в армията.
Мик отиде с него в наборното бюро и зачакаха ред в приемната заедно с още три момчета, които също щяха да се записват. След като разбраха откъде са, в кой полк ще се запишат и какво са правили досега, нямаше какво повече да си кажат и замълчаха. Всички се притесняваха и от време на време се усмихваха неловко един на друг, за да си вдъхнат увереност. Един през друг вземаха брошурите от малките масички прехвърляха нервно страниците и ги оставяха, без да са прочели и едно изречение. И Мик се държеше като тях. Беше неспокоен. Доходи му се до тоалетната. Все едно че и той щеше да постъпва в армията.
Сержантът ги погледна от бюрото си и се ухили. — Горе главата, момчета! Не отивате на погребение. Та това е най-щастливият ден в живота ви.
Но те явно не усещаха нищо такова. (Същата вечер сержантът сподели с приятеля си на чаша бира:
„Жалка работа. Като че насила са ги заставили да се запишат.“) Той бе навил ръкавите на ризата си и татуировката му се виждаше. Ръцете му бяха толкова окосмени, че змията над левия му лакът сякаш пълзеше сред гъста растителност.
Телефонът на бюрото му иззвъня и още преди да спре първия сигнал, той вдигна слушалката до ухото си.
Макар и седнал, той бе изправил гръб в поза „мирно“, а като каза „Тъй вярно, сър“, за малко да козирува на телефона и да удари токове под бюрото. Затвори телефона и погледна момчетата.
— Кой е Алън Райт?
Алън седеше със скръстени ръце, сега ги прибра до тялото си и поизпъна рамене.
— Аз.
— Влез ей там.
Алън етана и тръгна към една от канцелариите в другия край на приемната. Другите го изпратиха с очи, а пред вратата той се обърна и погледна към Мик. Размениха си по една усмивка, Алън почука плахо и влезе.
На бюрото в дъното на стаята един капитан преглеждаше документите му. На стената зад него висяха свити две знамена, а между тях бяха окачени клетвата за вярност и портретът на кралицата, поставени в рамки.