Момичето огледа Алън от главата до краката, сякаш се канеше да се изплюе върху него като южноамериканска лама.
— Жал ми е за армията, сигурно много са закъсали.
Поизтрезнели от словесната престрелка, Мик и Алън мълчаливо се изкачиха по стълбите след момичетата и влязоха във фоайето, където двама пазачи се подпираха на стената срещу касата за куверти и наблюдаваха влизащите. Бяха облечени в черни костюми, с папийонки и ризи с жабо — същински борци във фракове.
Щом забелязаха Мик, веднага се отделиха от стената и започнаха да се надуват като животни, които се перят при среща с неприятел. Единият отиде до опашката и повика Мик при себе си. Посочи към врата му.
— Не можете да влезете в това облекло.
Мик заоглежда дрехите си, но не разбра какво не им е в ред.
— Какво значи това?
— Не носите вратовръзка. Забранено е да се влиза без вратовръзка.
Мик опипа врата си през разтворената яка.
— Но аз не знаех.
— Тук е така. В това заведение се държи на облеклото.
Алън също излезе от опашката, приближи се към тях и едва сега Мик забеляза, че той носи вратовръзка.
— Откъде ще намери вратовръзка по това време? Живеем чак в Рингуд. Докато отидем дотам с автобуса, докато се върнем, ще затворят дискотеката.
— Ваша си работа. Ако си затворим очите за вас, после ще стане лудница. Докато се усетим, ще нахълтат разни дългокоси типове, хипита и всякаква друга сган.
Вторият пазач си помисли, че ще има разправия и Незабелязано застана зад колегата си. Мик се примоли и на двамата с надеждата, че в такива големи гърди по всяка вероятност бият също такива големи сърца.
— Ама много ви се молим. Разбирате ли, тази вечер имаме специален повод. Приятелят ми отива в армията и сега имаме прощална вечер. Хайде, пуснете ни.
Пазачите се разколебаха. Като хора с патриотично чувство, те намираха, че на днешната младеж й липсва военната закалка, така че този призив им подействува силно. Обърнаха се с гръб към момчетата и размениха няколко думи. Като се посъветваха, първият пазач поклати глава със съжаление.
— Не може и това е. И ние трябва да си пазим работата. Съжалявам, момчета, но ще трябва да излезете.
Те застанаха един до друг и им препречиха пътя към самата дискотека. Мик се вгледа в цветните им жаба, които бяха в тон с керемиденочервения мокет и лилавите стени. През двукрилата врата зад тях проникваше музиката и се усилваше всеки път, когато някой влизаше, а пред Мик се показваха за миг танцуващите, обливани в различни цветове при смяната на прожекторите.
Нямаше смисъл да се молят повече и момчетата излязоха на тротоара. Мик ритна една празна цигарена кутия.
— По дяволите. Така ми се щеше да потанцувам.
— Да срежем моята вратовръзка, всеки ще си сложи по половинка. Няма да забележат.
— Ще забележат и още как. Къса е. Ще помислят, че искаме да ги дразним.
Стояха, гледаха как другите влизат и се чудеха какво да правят. Изведнъж Мик цапна Алън по рамото.
— Сетих се! Алън се сви, дръпна се и заразтрива изтръпналото си рамо.
— Какво?
Мик му каза, той се изсмя отначало и го посъветва да не говори глупости, но накрая се съгласи с идеята му и те свиха по-надолу в една тясна уличка с малки магазинчета. Нямаше никои. Повървяха малко и спряха уж да разгледат дрехите, изложени на витрината на един моден магазин, докато чакат да се появи минувач.
Чуха стъпки. Обърнаха се. Към тях вървеше един мъж. Да, подходящ беше. Но се колебаха толкова дълго, че докато се споглеждаха и си правеха знаци кой да го заговори, човекът отмина.
— Защо не го спря? — попита Алън. Мик гледаше как човекът се отдалечава.
— Ами ти защо не го спря?
— Теб не щяха да те пуснат, а не мен.
— Добре де. Следващия път.
Отминаха фризьорския салон, магазина за плочи, застанаха в сянката на входа на един магазин с индийски стоки и зачакаха там. Нямаше улични лампи, светлина идваше единствено от витрините на няколко магазина, които така се пазеха от крадци. Мик се обърна и долепи нос до остъклената врата, за да види какво се продава в магазина. В полумрака различи плетени кошници, маси и столове от ракита и дълги стойки с окачени на тях индийски рокли.
Явно магазинът бе ремонтиран наскоро. Вътрешните стени бяха съборени и витрината сега беше част от самия магазин. Новите големи стъкла на витрината и на вратата, ярката украса и шрифтът на фирмената табелка, смътно наподобяващ източно писмо — всичко това грубо контрастираше с обветрената тухлена фасада и деликатната пропорция на симетрично разположените прозорци на втория и третия етаж.
Между горните прозорци на еднотипната сграда отсреща върху стената бе изписано с боя името и фирмата на бившия и собственик. С времето буквите бяха съвсем избледнели от слънцето и дъжда, а тухлите — пропити с чернилка. Но надписът все още се открояваше сред мръсотията — макар и блед, все пак беше четлив, както става при недобре изтрита черна дъска.