— Какво ти става, зор ли имаш? Фил спря и посочи към нещо зад тях.
— Ченгетата!
Другите се обърнаха и също видяха приближаващата кола.
— Голяма работа! Нищо лошо не сме направили!
Фил отново хукна.
— Моторът. Задигнат е.
Спогледаха се бързо, погледнаха и към мотора. От приятно забавление той изведнъж се превърна в истинска опасност. Шон скочи от него и всички хукнаха след Фил. Носеха се с такава скорост, че се бяха отдалечили на десетина метра, когато моторът се прекатури. В бързината си Фил бе забравил да хвърли чадъра и както бягаше с всички сили, чорапогащникът се изду и се издигна като хвърчило. Следван от другите трима той приличаше на знаменосец, повел в последна безумна атака войниците, останали от някакъв нереален полк.
Момчетата успяха да изчезнат, преди колата да спре, отвътре да излязат двама полицаи и да наложат фуражките си. На тях им беше известно, че е безсмислено да ги гонят из квартала: досега момчетата сигурно се бяха скрили, а тръгнеха ли да разпитват, всички щяха да кажат, че не са ги виждали. Колкото и да не ги обичаха тук или там, никой не би и помислил да ги издаде на полицията.
Полицаите тръгнаха през запустялото място и се приближиха до мотоциклета. Единият го вдигна и по жестовете и кимането им стана ясно, че са намерили това, което търсят. Тоя, който го държеше, се качи и го запали, за да види дали все още работи. Даде газ, успокои се, че е наред и го подкара към колата. Караше възможно най-бавно, но все пак без да пуска крак на земята, а колегата му трябваше да подтичва от време на време, за да не изостава от него.
На другата сутрин Мик застана на спирката да чака автобуса за града. Обикновено изминаваше двете мили до центъра пеша, за да спести парите, особено след като повишиха цените на транспорта, но сега валеше дъжд, а той отиваше да си търси работа и искаше да се яви в бюрото в приличен вид, затова реши да вземе автобус. Не знаеше разписанието — бяха го променили, след като намалиха броя на автобусите, просто отиде на спирката и зачака.
След половин час автобус все още нямаше. Мик стоеше под козирката, но тя почти не го предпазваше от полегатия дъжд, защото всичките и стъкла бяха изпочупени и той така се измокри, ще речеш, че е вървял пеша. Една жена дори си беше разтворила чадъра под навеса.
Няколко души от опашката иронично приветствуваха пристигането на един автобус, но сега пък загубиха няколко минути, докато се качат, защото нямаше кондуктор и шофьорът трябваше да продава билетите. Някои от пътниците се възмущаваха доста несдържано и направо хвърляха монетите си върху металната поставка.
Но шофьорът, изглежда, бе свикнал: перфорираше билетите, без да вдига глава, и им заяви, че той няма нищо общо с тия работи.
Бюрото се намираше на шестия етаж в една нова административна сграда в центъра на града. По прозорците на етажите бяха окачени обяви „ДАВА СЕ ПОД НАЕМ“, а на последния пишеше „ДАВАТ СЕ ПОД НАЕМ 3000 КВ. МЕТРА.“
Мик прекоси двора. Явно до входа се е предвиждало да има цветна леха, която да смекчава строгостта в линията и облицовката на сградата и да привлича евентуалните клиенти. Но наемите бяха твърде високи, твърде малко компании се бяха нанесли и вместо градинка, сега беше останала само спечена пръст, гола като плочките по тротоара.
Мик не можеше да влезе в сградата заради две момчета, които си играеха на въртящата се врата. Не разбра дали искат да влязат, или да излязат, затова застана настрани, да не би да го блъснат, ако се втурнат навън. Толкова се забавляваха, че и той започна да се смее с тях. Колкото пъти профучаваха кран него, смехът им се усилваше, а щом потънеха навътре, затихваше. Въртяха се, въртяха се, докато накрая им омръзна, изтичаха навън и се заклатушкаха по улицата, облегнати един на друг, уж че им се вие свят.
Мик пристъпи в една от остъклените клетки и без да бута вратата, която все още се въртеше, макар и по-бавно, влезе във фоайето. Качи се с асансьора до шестия етаж и тръгна покрай заключените канцеларии към бюрото за работа в дъното на тихия коридор.
Влезе в чакалнята и всички се обърнаха да го огледат. Секретарката до входа записа името му, училището, което е завършил, и му каза да седне. Всичките шест реда в приемната бяха заети и той застана прав до стената; оттук се влизаше в няколко канцеларии, затова трябваше да изчака, докато повикат някого. Зае мястото на едно момиче и зачака реда си. Ако се съдеше по броя на чакащите, май щеше да прекара тук цялата сутрин; но пък служителите отделяха на всеки само по няколко минути и бързината, с която хората излизаха от канцелариите, скоро го окуражи. Излизащите младежи и девойки изпитваха неудобство от все още чакащите и това прикриваше истинските им впечатления от така нареченото събеседване.