— Знам, но така ще имам спомен как изглежда. Може никога вече да не видя толкова пари.
Въпреки че контрольорите на уличното движение стачкуваха и по двойните жълти линии имаше паркирани много коли, Мик не остави мотоциклета си на забранено място, защото знаеше, че щом полицията реши да санкционира някого за назидание, сигурно щеше да започне от собственика на някой мотоциклет. А това беше първото му излизане с мотоциклета. Досега бе карал из квартала, но за пръв път идваше до центъра. Работеше добре. Цилиндрите му бяха раз-стъргани отново, поставени му бяха и нови бутала, а Мик успя да възстанови и пораженията, нанесени, когато се развилия в гаража. Най-после можеше да го кара.
И сега вече не му се слизаше от него; искаше му се да тръгне на дълъг, дълъг път. Нямаше представа точно накъде, но това беше без значение; самото пътуване щеше да му достави удоволствие.
Откак бе получил писмото с отказа от „Ътли и Парсънс“, за пръв път се събуди сутринта с очакване за предстоящия ден.
Пред „Американска закуска“ бяха паркирани доста мотори, той остави тук и своя. В това заведение се събираха все мотоциклетисти. Първо стояха отвън на групички и обсъждаха моторите си, сетне влизаха да изпият по един чай и ги гледаха през витрината. Мик заключи каската си в новата кутия зад седалката. Сега можеха да гледат и неговия мотор.
Тръгна по главната улица и непрекъснато разглеждаше дрехите си и следеше отражението си във витрините. Беше доволен от вида си. С новите си ботуши, и подпъхнати дънки изглеждаше съвсем снажен, пък и потракването на токовете го подтикваше да върви по-наперено и с широка крачка. Чувствуваше се толкова самоуверен, че като наближи „Бромптьн и Мор“, дори не спря да надникне през витрината, а направо отвори вратата и влезе.
В магазина нямаше клиенти и продавачките, които бяха седнали и си приказваха, веднага скочиха на крака.
Мик им се ухили и се почувствува още по-добре. Заради ботушите беше. Нямаше да скочат така, ако носеше опърпаните си гуменки, разцепени на пръстите.
Едно от момичетата дойде при него.
— С какво мога да ви услужа?
Мик огледа магазина.
— Търся Карен. Тук ли е?
— Не. Болна е. Отсъствува повече от седмица.
Мик забрави за ботушите си.
— От какво е болна?
— Не знам точно. Мисля, че от грип. Мисис Медоус знае, да я извикам ли?
Тя беше готова да отиде, но Мик бързо поклатя глава и я спря.
— Няма нужда. Благодаря.
Той излезе от магазина с не толкова уверена походка и звънчето на вратата не прозвуча тъй весело.
Пред кафенето нямаше тълпа младежи в кожени якета, прехласнати пред мотоциклета му; забелязаха го, че се качва и тръгва само една възрастна двойка, които ядяха пържени картофи от една чинийка и пиеха чай от една чаша.
Мик остави мотоциклета си към края на блока между паркираните една зад друга коли. Можеше да го остави и по-близо до входа, но реши, че ако го прикрие между колите, ще привлича по-малко вниманието на бандата дечурлига, които играеха наоколо. От тях всичко можеше да се очаква. Можеше да влезе в блока и никога вече да не види мотоциклета си. Нямаше да се метнат на него и да избягат. Щяха да го разглобят и да го отнесат част по част.
Заключи каската, извади дънките си над ботушите и се отправи към блока с надежда хлапаците да не са забелязали как е дошъл. Преброи етажите и огледа прозорците на дванадесетия, но не знаеше къде се пада техният апартамент. Децата не забелязаха, че влиза, тъй като бяха прекалено заети — драскаха по стените с флумастери и аерозолни бон.
В асансьора задържа дъха си и се зачете в драсканиците, за да отвлече вниманието си от вонята. Ако някой беше спрял асансьора между етажите, Мик нямаше да издържи догоре, но произшествия нямаше. Мик излезе и си пое дъх.
В апартаментите се влизаше от дълги външни балкони — при откриването на блоковете във вестниците ги бяха нарекли „улици в небето“. Всяка от тези „улици“ беше защитена от дъжда (и от слънцето) от по-горната, но вятърът се завихряше в тях като в тунел и дори през лятото бяха усойни. Мик вървеше с ръце в джобовете и гледаше номерата на апартаментите: тук на високото беше по-студено, отколкото на мотоциклета. Мина покрай едно момиченце, седнало в кашон, и въпреки че детето бе добре облечено, от острия вятьр нослето му течеше и капчиците замръзваха над горната му устна.
По-нататък две момчета изхвърляха един телевизор през балкона. Мик не спря да го проследи как пада, но се заслуша и след изненадващо дълга пауза, тькмо когато се усъмни дали не се е качил на по-горен етаж, дочу глух трясък. Погледна към града. Небето малко се проясняваше и между облаците се бе прокраднал сноп слънчеви лъчи. Те озаряваха катедралата, няколко празни административни сгради и нащърбения силует на стоманолеярния завод в далечината. Въздухът над промишлената част на града бе толкова прозрачен, сякаш беше неделя, а не понеделник следобед.