Мик намери номер 124, поспря малко, огледа се за последен път и натисна звънеца. Отговор не последва. Позвъни отново, долепил ухо до вратата, за да разбере дали звънецът работи. Не можа да чуе и след като никой не се появи, блъсна два пъти вратата. Ударите отекнаха по тихия балкон и той се огледа в очакване да види отварящи се врати и надничащи хора. Тъкмо се канеше пак да почука, когато отвътре се чу глас:
— Кой е?
Мик преглътна и едва тогава отговори. Устата му бе пресъхнала също както при кражбата в клуб „Лангли“.
— Аз съм — Мик.
Последва дълга тишина и Мик се зачуди дали Карен не се е прибрала (какво ли му оставаше тогава?), но после ключалката щракна и зад открехнатата врата се показа Карен. Веригата беше на нивото на шията й и така, както беше застанала, на Мик му се стори, че носи тежка огърлица. Направи опит да й се усмихне.
— Здравей.
— Какво искаш?
— Дойдох да те видя.
Тя не изглеждаше кой знае колко радостна, че го вижда, не му каза нищо, вторачи се в него за малко и посегна да затвори вратата под носа му. Мик пристъпи напред, за да поднови молбата си за прошка, но преди да успее да каже нещо, тя откачи веригата и тръгна навътре. Мик остана отвън. Не знаеше дали е отишла да донесе нещо, или трябваше да я последва. Реши, че е по-разумно и той да влезе, тъй като вътре надали щеше да го замерва с каквото й хрумне.
Затвори вратата след себе си, но не сложи веригата, застана на изтривалката до вратата и зачака Карен да се върне. Толкова беше тихо, сякаш няма никого в апартамента. След малко му стана ясно, че тя няма да се върне, тръгна бавно по коридора към отворената врата на всекидневната и влезе вътре. Карен стоеше, скръстила ръце, в другия край на стаята и гледаше през прозореца. Мик застана до вратата и я зачака да се обърне. Газта в камината изсъска в тишината. Телевизорът в ъгъла бе включен, но звукът беше съвсем тих, на канапето лежеше отворено модно списание.
Доста дълго останаха така — не смееха нито да се погледнат, нито да си проговорят и Мик се загледа в телевизора. На екрана, пред камина с истински огън мъж и жена, облечени с костюми от осемнадесети век, бяха впили очи един в друг. Тъкмо долепиха устни в целувка и в същия миг в стаята влезе друг мъж, очевидно съпругът, ако се съди по реакцията му. Нямаше нужда да се усилва звукът, за да се разбере какво казва.
Карен обърна в момента, когато мъжете започнаха да се бият. Беше по пеньоар над нощницата, косата й беше вързана отзад на опашка.
— За какво си дошъл?
— Да те видя. Отидох да те търся в магазина и там ми казаха, че си болна.
Карен се огледа как е облечена и придърпа плътно пеньоара около себе си — пристегна колана, полите му се повдигнаха и се видяха босите й крака.
— Бях болна от грип. Но вече съм по-добре.
Мик отиде до прозореца и погледна навън.
— Изгледът оттук е фантастичен. Вижда се чак до нашия квартал.
— Изглед като изглед. И той е като всичко останало.
След известно време човек свиква с него.
Мик се сети за мотоциклета си и погледна надолу. Беше си още на мястото, но едната кола до него я нямаше и отстрани беше опасно незащитен. Мик долепи чело до прозореца и се помъчи да погледне право надолу, за да провери дали децата още играят пред блока, Карен се отдалечи от него и отиде до камината. Цветът на пеньоара и бе същият като роклята на героинята, която ридаеше върху канапето на екрана.
— Ами ти как си, Мик?
Той се обърна с гръб към прозореца и вдигна рамене.
— Долу-горе.
— Назначиха ли те в „Ътли и Парсънс“?
— Не. Допуснаха ме до събеседването, но не ме назначиха.
— Жалко. Толкова неща преговорихме.
Тя се усмихна вяло и за пръв път, откак бе влязъл в стаята, вдигна очи към него. Погледът и събуди спомена за преживяното разочарование и той отиде до папагалчето в ъгъла, за да не вижда Карен лицето му.
— Не си ми казвала, че имаш папагалче.
Почука с пръст по клетката и му подсвирна. Изплашено от близостта на непознатия, папагалчето разтревожено се замята от пръчка на пръчка, без да издава звук.
— Какво има за казване? То си е тук и толкоз.
— Как му е името?
— Питър.
Мик се обърна и папагалчето се успокои, след като забеляза, че никой не го гледа.
— Имаш ли си вече друг приятел?
Карен наведе поглед към кожата от пони пред камината и опита да приглади с крак един щръкнал кичур.