— Не. Ходих на една-две срещи, но не ми беше интересно.
— Радваш ли се, че дойдох да те видя? — Тя вдигна поглед и му се усмихна. А щом кимна, и Мик отвърна на усмивката й. — Не знаех какво да правя, като не те намерих в магазина.
— Радвам се, че дойде. Отначало помислих, че е или някой застрахователен агент, или някой друг такъв. Щях да припадна, като чух твоя глас.
Кичурчето козина до крака и отново щръкна. Може би понито е имало лизнато на това място.
— Мислех, че не искаш да ме видиш вече. Мислех, че ще тръшнеш вратата под носа ми.
— Нямаше да го направя, Мик. Откакто се разделихме, всичко тръгна отвратително.
Мик отиде до нея и я прегърна. Понечи да я целуне, но тя извърна глава и заплака. Той помисли, че я е обидил с привързаността си, пусна я и отстъпи. Но тя не се отдръпна, облегна се на гърдите му и неудържимо зарида. Останала без утехата на прегръдката му, изглеждаше уязвима като спящ човек, на когото са отметнали завивките. Мик отново я прегърна.
— Какво се е случило?
Отначало тя не можа да отговори от плач. После вдигна глава и бръкна в джоба на пеньоара си за кърпичка. Там, където бе облегнала глава, от сълзите й избелялото му дънково яке бе възвърнало първоначалния си тъмносин цвят.
— Всъщност не бях болна от грип. Само бях малко понастннала. Истината е, че ми дойде до гуша.
— От какво?
Тя избърса очи, издуха носа си и хвърли мократа кърпичка в кошчето със средновековния мотив. Кърпичката бе натежала толкова много, че металът издрънка, а самото кошче леко се отмести покрай камината.
— Непрекъснато се караме с майка ми. Тя ходи с оня тип. Оня същия, видяхме го в киното. Иска пак да се жени и… о, толкова е объркано. Всичко е толкова объркано!
Тя се отскубна от него и избяга от стаята. В коридора се отвори врата и апартаментът отново утихна.
Чуваше се тиктакането на степния часовник с кукувичката, а папагалчсто в ъгъла се изплаши от шумното излизане на Карен и повишения й тон и заподскача нервно от пръчка на пръчка в свои ритъм, различен от този на махалото.
Мик се ослуша, за да разбере какво прави Карен. Толкова беше тихо, че се зачуди дали не е излязла навън. Стори му се, че е чакал цяла вечност (макар че часовникът зад него беше отмерил само секунди) и излезе от стаята. В коридора имаше още една широко отворена врата. Мик бавно приближи, спря пред вратата и погледна вътре. Карен седеше на края на леглото си с втренчен в гардероба поглед. По нищо не пролича, че е усетила присъствието на Мик.
— И какво е станало, ти не го ли харесваш?
Тя не показа, че го е чула, но после, без да се обръща, попита:
— Кого?
— Тоя човек, с когото ходи майка ти.
— Дори не го познавам. И не искам да го зная. Тя казва, че с отношението си съм развалила всичко между тях.
Мик се облегна на касата на вратата и се отпусна, на един крак. Изскърца кожа и той пак си спомни, че има нови ботуши.
— Как така, нали не го познаваш?
— Той си има къща и иска майка ми да се пренесе при него. Тя обаче няма да отиде без мен.
Карен кръстоса крака и пеньоарът й се разтвори широко. Синият цвят на нощницата й блесна като небе иззад разкъсани облаци. Мик се загледа в краката й, очертани под прозрачната нощница.
— А ти не искаш ли да отидеш?
— Щом толкова иска, да отива, но без мен, Знам какво ще стане. Само да й стъпи кракът там, и ще забрави за мен.
Тя не отместваше очи от гардероба. Не бе поглеждала към Мик, откак бе застанал до вратата. Той влезе в стаята и заразглежда плакатите и снимките на поп групи и певци но стените. На една снимка имаше нечетлива заврънкулка, вероятно автограф от певеца. Значи слуховете за него бяха верни. Нищо чудно да беше неграмотен. Или пък почеркът му да е като на лекар.
Мик попрехвърлм плочите на Карен и взе от тоалетката и масичка малка снимка в рамка. На снимката се виждаше млада двойка — мъж с карамфил в бутониерата и жена с букет рози в ръце. Стояха на стълбите пред една сграда, а между тях, на едно стъпало по-ниско, бе застанало момиченце в дълга рокля на шаферка, под която се подаваха обувчиците му. То държеше малко букетче и примигваше на слънцето, наклонило глава на една страна. Мик така бе притихнал, докато разглеждаше снимката, че накрая Карен погледна към него, за да види какво прави.
— Това е сватбената снимка на майка ми и на татко.
— И аз така си помислих.
— Нали приличам на татко?
Мик погледна първо нея и после снимката, за да потърси приликата.
— Не мога да кажа. Само по една снимка.
— Не позна ли шаферката?
Мик се учуди от този въпрос и едва сега заразглежда по-внимателно начумереното личице.
— Май че не. Защо, трябва ли да я позная?