— Виж я ти! Как така ще ме буташ?
Хвана Карен и й удари шамар. Тя пусна торбата и отвърна на удара й, после двете започнаха да се дърпат пред гардероба и да се обиждат. Джордж притича и се опита да ги раздели, но щом докосна Карен, тя се нахвърли върху него, започна да го рита и да крещи толкова истерично, че мисис Лодж се уплаши и го дръпна настрана.
— Остави я, Джордж, че да не вземе някой да извика полицията. Стените в тия апартаменти са тънки като хартия.
Джордж стоеше със свити юмруци и дишаше тежко: бе страшно пребледнял.
— Виж какво, от никого няма да търпя такова държане. На нея й трябва един хубав пердах, това е.
— Само че не от теб.
— Виж какво, внимавай.
Мисис Лодж трябваше да го държи здраво, за да не се втурне и да изпълни заканата си.
— Остави я, Джордж. Остави я на мира. Тя не заслужава да се тревожа за нея… Да върви! Ако питат мен, да върви по дяволите!
Но мисис Лодж тръгна първа — излезе от стаята с горчив плач заради упоритостта на дъщеря си. Джордж и Карен продължиха да се гледат втренчено и в напрегнатото им мълчание се чуваше как мисис Лодж хълца във всекидневната. Видът на Джордж беше все още заплашителен, а Карен се държеше тъй подчертано предизвикателно, сякаш го подканяше да я удари. Но отчаяният плач от другата стая не спираше, отклони вниманието на Джордж и с последен предупредителен поглед той излезе от стаята й.
Докато вървеше по коридора, се чуваше как ту подрънква, ту стиска ключовете в юмрука си. Карен извади обувките си изпод леглото и забеляза на пода миниатюрния играч на голф. Беше обезглавен по време на боричкането, но все още размахваше стика си. Карен се заслуша в тихия глас на Джордж, който се стараеше да успокои майка й, после свали пеньоара си и започна да се облича, но вече я нямаше онази решителност, с която допреди няколко минути събираше багажа си.
Във всекидневната папагалчето се мъчеше да привлече вниманието на мисис Лодж. „Хубав, хубав“ — повтаряше то и от време на време поклащаше звънчето в клетката си. Но мисис Лодж не го забелязваше, седеше на края на канапето, хълцаше и се бършеше с неразгънати мокри кърпички.
— Отказвам се от нея, Джордж. Да прави каквото ще. Свършено е…
Джордж я прегърна по-силно и я потупа по рамото.
— Всичко ще се оправи. Успокой се. Ще видиш, след време ще свикне с тази мисъл.
В паузите между възмутените упреци и утешителните думи Джордж поглеждаше към екрана на телевизора. Измаменият съпруг разговаряше поверително с някакъв тип, явно злодей, в една странноприемница. С гузен поглед единият прехвърли на другия кесия с пари.
Мисис Лодж чу стъпките на Карен в коридора и обърна глава. Но не можа да я види, защото Джордж бе притворил вратата, когато влезе. Стъпките спряха, външната врата тихо се отвори и затвори и Карен излезе. Беше толкова обикновено излизане, сякаш отиваше на работа или на покупки. Бавните стъпки по балкона затихнаха и мисис Лодж изпадна в ужас.
— Джордж, тя замина. Не трябва да я оставям сама. В такова състояние може да направи какво ли не.
Понечи да стане, но той я задържа.
— Не тръгвай подире й, Кристин. Нека сама да реши. Ще се върне.
Тя остана седнала, но в неудобна поза на крайчеца на канапето, втренчена в газовата камина, нещастна. Бършеше непрекъснато носа си и ноздрите вече я боляха от мокрите хартиени кърпички. Папагалчето бе сгушило глава и спеше на един крак. Кукувичката изскочи три пъти от часовника, а героинята от екрана се качи на един кон зад любовника си.
Мик седеше на мотоциклета си зад паркираните коли. Подпъхнал бе дънки в ботушите си, а каската му стоеше върху резервоара между краката му. Отначало мислеше да почака долу пред блока, но се отказа, защото, току-виж, някой вбесен възрастен можеше да изскочи от асансьора и да се нахвърли върху него, преди да успее да се измъкне.
Като видя, че Карен излиза от входа, даде силно газ, за да привлече вниманието й, после бавно подкара към нея. В една ръка тя носеше издута найлонова торба, а с другата държеше дамската си чантичка. Почака да приближи, остави торбата на земята и избърса мокрите си бузи.
— Какво стана?
— Стана каквото стана. Скарахме се. Махам се от къщи.
— Как така! Къде ще отидеш?
— При татко. Ще отида да живея при татко в Бристъл.
— А майка ти какво каза?
— Нищо. Нея не я интересува къде отивам. И на Марс да отида да живея, на нея ще й е все едно.
Мик вдигна поглед към дванадесетия етаж. От прозорците не ги наблюдаваше никой.
— Аз ще те заведа, ако искаш.
Карен само го погледна — мълчанието й бе въпрос.
— Сега мога да отида където поискам. Не го ли видя?