— Той се наведе назад, за да й демонстрира мотора, но Карен бе в такова състояние, че изобщо не схвана за какво й говори.
— Мотора ми! Поправен е!
— О, да.
Тя успя да наподоби усмивка и се помъчи да прояви интерес само заради него. Но силите й бяха тъй изчерпани от току-що преживяното и мисълта за това, което й предстоеше, че и на танк да го беше видяла, нямаше да прояви по-голяма изненада или любопитство.
— Харесва ли ти?
— Чудесен е. Откъде намери пари?
— Спечелих на конните надбягвания. Голям късмет извадихме с Фил. Качвай се. Първо ще отидем да ти купим каска, а после ще се отбия да кажа на наште къде отивам.
Карен взе торбата и без колебание се качи зад него. Той обърна мотора и даде толкова силно газ, че глутницата деца и бездомни кучета, които тичаха през тревата към усамотената горичка, се обърнаха да видят от какво е този рев.
Като се отдалечаваха, Карен хвърли поглед назад към блока. Намери прозореца на техния апартамент, но квадратът бе твърде малък и тъмен и не се разбираше дали някой не е бил привлечен от шума на мотора.
Караха по магистралите. Задминаха и оставиха след себе си:
Прегазени птици. Догарящ фургон на банкета. Полицейски коли, чакащи в засада край пътя. Изоставена каменовъглена мина. Купища сгурия. Запустяло село. Изсъхнали брястове. Трактори, които разораваха синори. Птицеферми. Ивици от автомобилни гуми като свалени змийски кожи. Надраскан надпис на един мост: „ХРИСТОС Е ЖИВ“. Нови жилищни комплекси в пущинаците. Камиони с ремаркета. Автобус с екскурзианти пенсионери. Кола модел отпреди 1930 година. Служебни автомобили. Коли с леопардови кожи на седалките. Талисмани с кимащи кученца и махащи ръце по стъклата на колите. Мотел. Колона от коли в другата посока, дълга две мили. Пътен знак „ПРЕСТРОЯВАНЕТО ЗАДЪЛЖИТЕЛНО“. Пътни строежи на цели мили. Полицейски коли и линейки със светещи сини лампички около току-що катастрофирали автомобили. Изтощено самотно куче, което тичаше в ужас по разделителната ивица. Ръждясал калник. Изкривена мантинела. Изгоряла кола край един насип. Парчета от автомобилни стъкла. Кръв по асфалта. Сокол над пуст рид. Тинест канал. Нови промишлени комплекси с рекламни надписи „ФАБРИЧНИ СГРАДИ ПОД НАЕМ“. Безмълвни фабрики. Празни общински жилища. Буренясали парцели. Зловонна река. Стотици нови непродадени коли. Оживено игрище за голф. Бунища. Ято гларуси по накамарена смет. Полиетиленови парчета, развяващи се на ограда от бодлива тел. Отпадъци: на полето, в гората, по улиците. Колона от военни камиони.
Когато минаха покрай един знак за крайпътен ресторант, Карен извика към каската на Мик:
— Гладна съм, Мик! Искам да спрем!
Мик (наклонил глава назад):
— Какво?
Карен (наклонила глава напред):
— Казах, че искам да спрем!
Мик (извърнал глава):
— Не чувам!
Карен (още по-високо):
— Гладна съм. Искам да ям!
Докато Мик разбере, бяха вече наближили и ако имаше по-голямо движение, щяха да отминат и да бъдат принудени да продължат до следващия ресторант. Във фоайето Мик се заигра на автомата за билярд, когато Карен отиде в тоалетната. На вратата на дамската тоалетна бе нарисуван силует в количка, което показваше, че може да се използува и от инвалиди. Карен се появи сресана и с червило на устните. Хвана Мик за ръка и двамата се качиха горе в самата закусвалня. Първо си запазиха две места с каските, сетне бавно минаха покрай линията за самообслужване и отрупаха таблите си с храна.
Избраха си едни и същи неща: доматена супа, пържени картофи, яйца, салам с боб, малки хлебчета, масло, понички с крем и кафе. Мик плати сметката. Беше почти половината от седмичната му помощ като безработен, но той не се разтревожи, тъй като имаше още пари от продажбата на цигарите.
Раздигнаха мръсните съдове, натрупани от доста клиенти преди тях, седнаха и Карен избърса масата със салфетка. Най-после всичко беше наред. Седяха един срещу друг, каските на столовете до тях бяха също една срещу друга. Карен разряза хлебчето си на две и разви с ножа обвивката на маслото.
— Нямам търпение. Умирам от глад.
— От чистия въздух е. От него се огладнява.
Тя остърга хубаво обвивката, но намаза маслото тънко, за да стигне за двете половинки на хлебчето.
— Колко ни остава още, Мик?
Той се замисли и разбърка супата. След първата лъжица отвърна:
— Още два-три часа. Бристъл е далечко.
— Нямам търпение да стигнем.
— Сигурно баща ти доста ще се изненада. Тя се усмихна, представяйки си срещата им.
— Каква ли физиономия ще направи, като ме види.
— Адреса го знаеш, нали?
— Разбира се. Записан е в бележника ми.