Тя потупа чантичката си до каската на съседния стол. Мик искаше да посоли още малко супата си, но солницата беше празна.
— Струва ми се, че базата на Алън е някъде около Бристъл.
Карен не го чу. Изяде супата си и натопи залък хляб в жълтъка. Прекалено много я вълнуваше собственото и бъдеще, че да се интересува от местонахождението на Алън.
— Ще бъде чудесно. Близо е до Лондон. Ще мога да прескачам в събота и неделя и да ходя по магазините.
— Звучи страхотно.
Но тонът му накара Карен да вдигне поглед от чинията си и тя се сети, че в плановете си досега не бе споменала Мик. Протегна ръка и го хвана за ръкава.
— Ще се виждаме, нали сега мотоциклетът ти е изправен. — Мик не отговори, но по начина, по който бавно разрязваше салама, пролича колко е паднал духом. — След известно време може да си намеря и квартира. Тогава ще ми гостуваш. — Това до известна степен му се стори обнадеждаващо и той вдигна поглед. — Мога и работа да ти потърся. Във вестниците, където трябва. Там има много работа.
При тази мисъл Мик плахо се усмихна.
— Би било чудесно, нали? — каза той с такъв копнеж, че Карен отново се пресегна над шишенцата с подправки и го хвана за ръката.
Нахраниха се, разчистиха едно място на масата и разгънаха пътната карта. Мик показа на Карен къде се намират и колко още им остава. Отидоха при мотоциклета, тя си сложи още два пуловера, даде един и на него. Но тъй като му беше малък, той го облече под ризата си като потник.
— Какво пише, Мик?
Табелката с името на улицата беше доста далеч от уличната лампа и не можеше да се прочете, така че Мик мина през тревата и качи мотоциклета на тротоара.
— Карлтън Авеню.
— Сигурна съм, че е тук, така каза оная жена.
— Да попитаме друг, ще потърся магазин. Все някой ще знае.
— Да идем в полицията. Там ще ни кажат.
— Да, да. По-скоро ще ни окошарят.
Споменаването за полицията му припомни къде е спрял и той леко се смъкна на платното.
Не знаеха в каква посока да продължат, огледаха тихата улица, тревните ивици по тротоарите, дебелите дървета и каменните къщи с дворове. В далечината уличните лампи светеха, сякаш бяха окачени високо пред клоните на дърветата и на мъжделивата светлина оградите от жив плет изглеждаха масивни като крепостни стени.
Улицата бе безлюдна. Прозорците на някои къщи светеха, но Мик не направи опит да слезе от мотора и да позвъни. На такива улици се чувствуваше несигурен.
Познаваше ги от родния си град: като малък бе пял коледни песни, изправен с приятели пред такива тежки врати. Но щом позвъняваха, хората, които живееха зад тях, или се преструваха, че ги няма у дома, или излизаха на прага да им кажат, че много са подранили, въпреки че Коледа почти бе настъпила. Ако навремето се бяха отнасяли така с него, как ли щяха да постъпят сега, като го видят с каска, дънки и ботуши? Положително щяха да затръшнат вратата под носа му и да телефонират в полицията, преди още да си е отворил устата да ги попита. Не, най-добре беше да не се занимава с тях. Нямаше защо да си търси белята.
Карен го смушка отзад и посочи двама души, които вървяха срещу тях.
— Да попитаме тия хора.
— Дано не си сбъркала адреса, Карен.
— Разбира се, че не съм. Стига си ми го повтарял.
Тя пак го смушка, този път по-силно. Денят й бе пълен с вълнения. Беше изморена, стана й студено, започваше все повече да се безпокои, че не могат да намерят къде живее баща й.
Към тях вървеше възрастна двойка с бастуни. Държаха се един за друг, но крачките и почукването на бастуните им бяха в пълен синхрон и вървяха доста бързо. Когато се изравниха с тях, Карен ги попита:
— Извинете, бихте ли ни казали къде се намира Кинг Стрийт?
Възрастните хора се изненадаха, позабавиха крачка, бастуните им почукаха неедновременно и спряха. Изгледаха подозрително Мик и Карен, после мъжът стисна здраво бастуна си и отвърна:
— Не, но мога да ви кажа кьде беше.
Карен забеляза, че жената неодобрително се загледа в следите от гуми по тревата и сви устни.
— Какво искате да кажете?
— На около миля оттук нагоре по същата улица след железопътния прелез. Събориха всичко, ще строят обществени сгради.
Той посочи накъде да вървят с бастуна, сетне побутна жена си и двамата закрачиха едновременно по тихата улица.
Мик и Карен тръгнаха в обратна посока, попитаха пак в една кръчма и в един магазин за хранителни стоки и я намериха. Мик мина внимателно по улицата между купчините строителни отпадъци. Не се виждаше нито една къща. Само железопътната линия и една изоставена фабрика, а между тях — пустош. Мик се поизвърна към Карен и се ухили.
— Кой номер беше?