— Хайде да ни кажеш какво си правил миналия петък, Мик.
Мик леко изви глава в знак, че е чул въпроса, но не вдигна поглед.
— Ходих да си търся работа.
— Къде си ходил?
— Навсякъде. В „Кларксън Мотърс“. В „ПВК Илектрикс“. В „Калко Енджиниъринг“. Върнах се чак за вечеря. Бях скапан.
Старши полицаят знаеше, че е безсмислено да приканва останалите членове на семейството да подкрепят твърденията му. При тези обстоятелства те биха се заклели, че Мик с ходил да си търси работа и на луната, ако се наложи.
— Срещна ли се с някого? Говори ли с някого, които може да потвърди това?
— Нямаше защо да се срещам с когото и да е. Още отвън навсякъде пишеше „Няма вакантни места“.
— Значи не ти е провървяло.
— Никак. Безнадеждна история. Тъкмо пишех молба за работа, когато вие дойдохте, ето вижте…
Мик посочи листовете и вестника върху масата. Старши полицаят кимна загрижено и си сложи фуражката.
— Е, ние да си тръгваме и да те оставим да продължиш.
Преди да излязат, полицаят Мор добави:
— Подай документи за полицията. Там има много вакантни места за добри и надеждни момчета.
Мистър Уолш се подразни от намека и му отвърна с не по-малко саркастичен тон:
— Той ли? Че не са ли си счупили краката да се надпреварват да дойдат при вас, особено след като ви вдигнаха заплатите?
— Нали знаете — за реда и законността се плаща, мистър Уолш.
— Знам. Не сме спрели да плащаме.
Полицаите си излязоха. Мистър Уолш ги изпрати до задната врата, изчака ги да излязат от двора и да потеглят с колата и едва тогава се върна във всекидневната. Отиде до канапето, за да целуне жена си, преди да излезе за работа, а Мик се огледа и като се убеди, че полицаите наистина са си заминали, заяви:
— И защо вдигат такава врява? Нали го намериха.
Останалите го зяпнаха, вцепениха се в поза на безкрайно учудване като жива картина пред камината.
Пръв се съвзе мистър Уолш.
— Моля?
Мик не отговори. Мисис Уолш, която бе застинала с чаша пред устата, я свали, без да отпие.
— Не си бил ти, нали?
— Разбира се, че не. Повозихме се малко по Байрън Стрийт. Фил Едуардс каза, че е на брат му Рони.
Мистър Уолш тъй се ядоса, че едва не напердаши Мик.
— Глупак! Не можа ли да се сетиш?
— Фил каза, че Рони го е купил с пари, спечелени на конни състезания.
— Нима! За толкова ли ти стига умът, на всичко можеш да се хванеш. Като искаш да се возиш на мотоциклет, оправи си твоя, дето стои в гаража. Поне тогава ще сме сигурни чий мотоциклет караш, не е ли така?
— Ще го оправя. Само да намеря пари.
Мисис Уолш погледна часовника пад камината.
— Франк, тръгвай, че ще закъснееш. — Вече съм закъснял.
Той мина покрай Мик и вдигна ръка, за да го плясне по главата, но това беше само така, нямаше намерение да го удари наистина и макар да беше готов да се наведе, Мик разбра, че опасността е преминала. Мистър Уолш отиде в кухнята и си взе сандвичите и термоса от масата. На излизане затръшна вратата тъй силно, че чак стените потрепериха, а чаят на мисис Уолш щеше да се разлее.
Мик продължи да се занимава с писмото, а мисис Уолш си взе едно картофче от чинията, както беше закрепена върху дръжката на канапето. Изяде го с явно неудоволствие и остави вилицата.
— Всичко изстина. Това е върхът. И яденето ми вече на нищо не прилича.
Джули също опита едно картофче, но и тя не го хареса. Мисис Уолш стана, обра с вилицата остатъка от вечерята си и го хвърли в камината.
— Джули, моля те, запари ми един топъл чай. Капнала съм тази вечер.
Джули отнесе мръсната чиния и изстиналия чай в кухнята и включи чайника. Без да вдига поглед от писмото, Мик попита:
— Обява с о ли се пише? Все забравям.
— Не знам. Но омръзна ми се пише с о. В това съм сигурна.
Мик погледна майка си; тя не се шегуваше. Говореше най-сериозно. Стори му се изморена и съсипана — седеше, подпряла глава на ръката си, и гледаше как вечерята й цвърти в огъня.
Следващата сряда Мик стана рано — искаше да види какво може да направи за мотоциклета си, преди да отиде в града и да се разпише в Бюрото за социално осигуряване. Изпи чаша кафе и отиде в гаража в задния двор. Отвори вратата, светна лампата и щеше да се заключи, но не можа да измисли достатъчно основателна причина. Знаеше, че ако майка му натисне бравата и не успее да влезе, ще си помисли, че взема наркотици или чете порнографска литература. Или нещо по-лошо…
На Мик тук му харесваше. В гаража и в стаята му. Това бяха любимите му места. Сега беше още по-хубаво, защото баща му бе продал колата и той можеше да се разполага в гаража. Това стана след последното повишение на цената на бензина. Баща му каза, че нямало смисъл да я държи само за да ходи с нея на работа. Излизало му скъпо и прескъпо. Щял да ходи с автобуса. И без това, добави той, вече не я използували за излети, дори в събота и неделя. А и в такива случаи Мик и Джули нямаше да отидат с тях. Заявяваха, че са вече големи. Искаха да излизат с приятели. Пък и какво ли удоволствие ги очакваше дори да решат да отидат някъде? Навсякъде движението беше прето-варено. Ту бензиностанциите бяха затворени, ту нямаше бензин. И непрекъснато си мислиш колко ще ти струва. Все едно че си се качил в такси и гледаш апарата за отчитане, така казваше мистър Уолш.