— Никак не е смешно.
— Прилича ми на Байрън Стрийт до нас, където ходим да караме мотоциклетите си.
— Какво ще правим сега, Мик? Как ще го намерим? Мик не можеше да продължи, тъй като по средата на улицата бяха скупчени овъглени греди и счупени керемиди, затова обърна мотора и тръгна към железопътния прелез.
— Знаеш ли къде работи?
Карен не отговори веднага, а Мик трябваше да се съсредоточи изцяло, за да следва криволичещата пътечка между купчините отпадъци и съвсем забрави, че е задал въпрос. Когато Карен внезапно извика в отговор, той се стресна и едва не се блъсна в една рамка от легло.
— „Акме“! Така беше. Автостопанство „Акме“. Когато ми го каза за пръв път, стори ми се, че чух акне.
— Да намерим телефон и да им позвъним. Те ще знаят адреса му.
— Какво, сега ли? По това време там няма да има никой.
— Зависи. Ако фирмата е голяма, ще има дежурен денонощно.
На железопътния прелез трябваше да изчакат да мине влак. Тръпки на възбуда ги побиха от внезапния грохот и силната въздушна струя, а светлите профучаващи вагони им се сториха топли и уютни. Влакът отмина и нощта сякаш стана по-тъмна и студена.
Когато моторът мина през релсите и ги разтърси, Карен се обади:
— Обзалагам се, че отива в Лондон.
Малко по-нататък, до един китайски ресторант, от който се взимаше храна за вкъщи, Мик забеляза телефонна кабина.
— Е, тогава ще има доста да пътува. Лондон е в обратната посока.
Спряха пред ресторанта — „Щастливият дракон“ — и Карен отсече:
— Е, тогава се обзалагам, че идва от Лондон.
Тя влезе в телефонната кабина, а Мик остана на мотоциклета и надзърна през прозореца в китайския ресторант. Клиентите гледаха телевизора, поставен на тезгяха, и чакаха да им донесат поръчките. До ресторанта двама младежи оглеждаха колите в осветения от прожектори двор на фирмата за продажба на употребявани автомобили. Рекламата на компанията беше „НАЙ-ДОБРИ ПРЕПРОДАЖБИ“, а търговската й марка — юмрук с вдигнат палец.
Карен остави слушалката на вилката и отвори вратата.
— Какво ти казаха?
— Нищо.
— Защо?
— Било тайна. Такава информация не се давала по телефона.
— Ти каза ли им коя си?
— Да, но това не помогна. Всеки можел да се представи така.
— Дадоха ли ти адреса на автостопанството?
— Да. Записах го. — Бележникът в ръката и бе все още отворен.
— Добре. Ще разберем къде е и ще отидем.
Мик извика младежите, които обсъждаха колите. Те приближиха, Карен им показа адреса и ги попита къде е.
Не знаеха точно, но се сетиха за квартала. Казаха, че е на около две мили оттук, недалеч от пристанището. Попитаха още веднъж на една бензиностанция и накрая го намериха. Гаражът се намираше в края на тясна уличка, между един празен склад и едно бунище. Пътят бе хлъзгав и разкалян от камионите на „Акме“ и Мик караше с разперени встрани крака, готов всеки момент да стъпи на земята, ако моторът се занесе. Карен се бе сковала от напрежение зад него. Колкото пъти се хлъзваше задното колело, толкова пъти тя започваше да пищи и простираше крака встрани така че Мик й се скара да стои мирно, че ще обърне мотора!
Гаражът бе заобиколен с висока телена ограда, която завършваше с бодлива тел. На коловете бяха прикрепени табелки „ВЛИЗАНЕТО ЗАБРАНЕНО“, а дворът, пълен с паркирани камиони, се осветяваше от прожектори.
Едва влязоха в двора и иззад варел масло изскочи една немска овчарка и се спусна с лай към тях Мик рязко натисна спирачките, наведе се назад и вдигна крак, готов да я ритне. Но до колибката на кучето имаше външна гума от самосвал и за нея беше завързан дълъг синджир, който спря кучето на около метър от тях. То напираше напред, изправено на задните си крака, и непрекъснато лаеше, ръмжеше и се зъбеше. Веригата около врата му не се виждаше, потънала в козината, а коремът и мършавите му хълбоци бяха изплескани от калта по двора.
Някакъв човек излезе от сградата, за да видя какво има. Бършеше ръце в омазнен парцал, работният му комбинезон бе тъй напоен с масла, че проблясваше на прожекторите като калайдисан. Човекът извика на кучето да млъкне, но то не му обърна внимание и когато Мик отново запали мотора и предпазливо мине покрай него, то все пак се опита да ги достигне и обтегнатият му синджир описа дъга.
Спряха пред гаража, а Карен продължаваше да гледа към него, обърната назад.
— Какво искате? — попита монтьорът.
Карен се обърна напред и заобяснява над рамото на Мик:
— Аз ви се обадих по телефона преди десетина минути и ви попитах за адреса на мистър Лодж.
— За какво го търсите?
— Дошли сме му на гости. Искаме да го изненадаме Монтьорът продължаваше да бърше ръце и сега за оглежда мотора, като че ли проблемът на Карен беше от професионален характер.