— Значи си му дъщеря, така ли?
Както зададе въпроса, излизаше, че пита мотора.
— Да. Имам адреса му на Кинг Стрийт, но там всичко е съборено.
Човекът започна да бърше пръстите на ръката си един по едни, докато обмисли как да постъпи.
— Ами тогава няма защо да не ви го кажа. То човек трябва да внимава по телефона, знае ли кой може да е. Навъдили са се всякакви смахнати.
Той се върна в сградата и повдигна наклонения капак на стар чин, поставен близо до вратата. Стената зад чина бе облепена със застъпващи се изрезки от вестници и картички с изгледи от морето. Насред избелелите служебни материали и лични поздравления изпъкваше някакъв календар с многозначителната усмивка на едно момиче, което се бе навело да откъсне нарцис.
Монтьорът донесе тетрадка с тъмнокафява корица и оцветени като имитация на мрамор ъгълчета. Прокара пръст по азбучника и отвори на буквата „Л“.
— Хадърсейдж Гардънс №51.
Карен се усмихна и от вълнение стисна ръката на Мик.
— Къде се намира?
— Ще се върнете по тази уличка. После ще завиете надясно и ще излезете на главното шосе, после продължавате по моста и като минете залата за забавни игри, свийте вляво в първата пряка.
Той придружаваше обясненията си с жестове, сякаш във въздуха решаваше геометрична задача.
— Благодарим, ще я намерим.
Мик обърна мотора и отново мина бавно покрай кучето. То опъна веригата докрай, стъпило само на задните си лапи — вървеше настрани подир тях, за да ги достигне и едва когато те излязоха от двора, пусна на земята и предните си лапи.
Те стигнаха до края на уличката, а лаят му все се чуваше и чак когато Мик сви към главното шосе и даде газ, шумът от мотора го заглуши.
Но Хадьрсейдж Гардънс къщите бяха големи, занемарени, във викториански стил и повечето от тях бяха преустроени в апартаментчета и гарсониери. По провисналнте тюлени завеси и раздърпани пердета си личеше, че ги дават под наем обзаведени, а градинките пред тях бяха буренясали или съвсем изпотъпкани.
Пред номер 51 (цифрите бяха грозни изписани с боя на каменната колона пред вратата) живият плет не бе подкастрян толкова отдавна, че бе заел две редици от плочките по тротоара и стигаше чак до горната рамка на еркерния прозорец. Мик загаси мотора, двамата с Карен заоглеждаха къщата, без да си говорят. Вместо да се зарадва, че най-после са пристигнали, Карен изглеждаше потисната, неуверена и май нямаше намерение да слезе от мотора.
— Няма ли да провериш дали си е у дома? — обърна се Мик към нея.
Тя се бе вторачила в живия плет, яркозелен в светлината от еркерния прозорец. Всички прозорци на втория етаж бяха тъмни. И тъкмо Мик вече се канеше да я попита дали да не отиде той, тя стана и се изправи пред входа.
На касата на вратата имаше три звънеца, всичките без имена. Карен се поколеба и натисна долния. Не се разбра дали вътре звъни, но след няколко секунди в преддверието светна и зад матовото стъкло се появиха неясни очертания.
— Кой е?
Гласът бе на мъж, но по тембъра и акцента тя позна, че не е на баща и.
— Търся мистър Лодж. Вкъщи ли си е?
Не получи отговор, но след малко вратата се отключи и зад нея се показа мургаво лице. Човекът видя Карен и отвори вратата по-широко, после се обърна и посочи стълбището.
— Горе. На втория етаж. Колко пъти му повтарям да си справи звънеца.
Обърна им гръб и клатейки глава, се върна по коридора в стаята към улицата. Иззад вратата тихо, но съвсем ясно долиташе реге. Карен не бе доловила музиката дори когато човекът бе излязъл в преддверието и вратата на стаята му зееше отворена. Тя се обърна и махна с ръка на Мик. Той спусна стойките на мотора, подпря го, тръгна към нея и свали каската си.
— Какво ти каза?
— Сигурно са квартири под наем. Каза, че татко живее горе.
Мик погледна голите стълби зад нея. По-тъмният цвят отстрани подсказваше, че някога на тях е имало пътека.
— Ами тогава да се качим и да видим, а?
Той затвори входната врата, а Карен погледна към масичката в преддверието, затрупана с рекламни брошури и евтини пликове, които никой не си бе направил труда да прибере. Не видя писмо за Ерик Лодж. На стената над масичката имаше телефонен автомат, а на тапета бяха изписани толкова много имена и номера, че приличаха на тъмен ореол около черната телефонна кутия.
Когато бяха по средата на стълбите, лампата в преддверието изгасна. Те замръзнаха един зад друг в еднакви пози — с ръка на парапета, повдигнали единия си крак на следващото стъпало.
— Какво стана?
— Сигурно осветлението се изключва автоматично. Слез да го включиш, Мик.