За да посмекчи напрежението между тях, Мик бързо продължи разказа:
— После отидохме до гаража, където работи. Там попитахме къде живее.
Жената показа, че щеше да е доволна, ако си бяха държали езика зад зъбите, после се прозя многозначително. Грубостта й все повече дразнеше Карен. Затова ли беше вдигнала този ужасен скандал, затова ли напусна дома си и бра студ на мотора толкова часове, та сега да я отблъскват? В края на краищата бе дошла чак дотук, за да види собствения си баща. Тя остави предизвикателно каската си върху края на масата и скръсти ръце.
— Не очаквах да намеря тук друг човек. Мислех, че баща ми живее сам. — В тона й прозвуча обвинение, сякаш тя се бе върнала у дома си, а чуждият човек тук бе жената. — Женени ли сте?
Беше безцеремонна като инспектор от службата за социални помощи и както вървеше, жената можеше да й отвърне по същия начин. Но тя се засмя на прямотата на Карен, после изгаси цигарата си в раковината на масата, използувана за пепелник.
— Още не. Мисля, че случаят с баща ти е парен каша духа.
— Нищо чудно.
Карен, изглежда, не почувствува, че забележката за неудачния брак на баща и можеше лесно да се изтълкува погрешно като критика на сегашната му връзка. Но жената я възприе в същия смисъл, защото отиде да седне на дивана до камината все още усмихната.
— След като сте дошли дотук, заповядайте, седнете.
Но столовете ни са малко.
Имаше само два стари кухненски стола до масата в средата на стаята и едно високо столче пред пианото. Пианото беше зад вратата, опряно до стената, а на поставката бяха отворени нотни листове. Но купчината вестници и списания върху капака показваше, че отдавна никой не е свирил на него.
Върху пианото между две статуетки — на матадор и танцуваща испанка — имаше стъклена купа с плодове. Във вдигнатата си ръка танцьорката трябваше да държи ветрило, но то се бе отчупило и сега беше потънало на дъното на купата с плодове с в очакване някой да го залепи.
Мик и Карен още не бяха решили къде седнат, когато от съседната стая се чу бебешки плач. Карен впери изумена очи в стената, после се обърна към Мик — долната и устна трепереше и в очите й блеснаха сълзи.
Жената се намръщи, стана и бързо тръгна към вратата.
— Току-що го приспах. Извинявайте. Почакайте малко.
Тя излезе, от съседната стая се долови тихият й глас, успокояващ детето. Смаяна, Карен седна на столчето пред пианото и едва сега забеляза бебешките дрешки на сушилника до прозореца и кашона с играчки, мушнат в ъгъла между пианото и вратата.
— Поне да ми беше казал. Чувствувам се адски тъпо.
— Сигурно е забравил.
— Не говори глупости. Как може да се забрави такова нещо?
— Значи не е искал да те тревожи.
Плачът на бебето поутихна; след дълга пауза, точно когато Мик и Карен започнаха да се чудят дали и жената не е заспала, я чуха, че излиза от спалнята. Карен беше станала, когато тя влезе във всекидневната.
— Слава богу. Вече мислех, че няма да затвори очи. — Тя остави вратата леко открехната. — Цяла зима му тече нослето. Как няма да настива при тази влага.
Тя огледа високите стени, сякаш търсеше причините за недоволството си. В единия ъгьл над корниза се виждаше тъмно петно, но голата крушка, която висеше от декоративната гипсова розетка, беше толкова слаба, че трудно можеше да се разбере дали е от влагата, или е само сянка.
— Та това е, баща ти ще се върне сутринта. Тогава елате да се видите с него.
Внезапното събуждане на бебето и страхът, че може да се разплаче отново я ожесточиха и тя застана до вратата и им направи път да излязат. Мик и Карен се спогледаха смутено. Накрая Карен проговори, но се чувствуваше тъй неловко, че не можеше да погледне жената в очите.
— Няма къде да отидем. Мислех, че ще останем при татко.
— Да останете тук ли?
— Не разбирате ли, мислех, че живее сам.
— Тук няма къде да останете. Имаме само тази стая и спалнята.
Карен кимна тъжно.
— Да тръгваме тогава, Мик.
Мик отвори вратата, но жената се обърна към камината. Забравила бе, че е занесла часовника в спалнята.
— Колко е часът? — попита тя.
Мик и Карен погледнаха ръцете си. Мик не се сети, че неговият часовник още не е поправен. Отговори й Карен:
— Дванайсет и двайсет.
— Къде ще отидете?
Карен се замисли и вдигна рамене.
— Не знам… сигурно ще потърсим някой пансион.
Ръката на Мик бе все още на дръжката на вратата.
— Всъщност не знаем точно къде да отидем. За пръв път идваме тук.
Жената замълча и те помислиха, че се мъчи да се сети накъде да ги упъти. След малко каза: