— Престани, ще го изпусна заради теб. Бебето не се учуди, че лъскавият предмет изчезна изведнъж, а прехвърли вниманието си към златното медальонче на врата на Карен.
— Какво ще кажеш, Мик, приличаме ли си?
Той заразтрива ребрата си там, където го бе смушкала Карен, и премести поглед от нея към бебето.
— Не мога да преценя, не е ли още рано? На мен всички бебета ми изглеждат еднакви.
Бебето беше силно и упорито и Карен трябваше да го държи здраво, за да не му позволи да я стигне. Но малко по малко тя се смили и зачервеното личице я накара да му се усмихне.
— Нали е хубав за възрастта си?
Тя го притегли към себе си, целуна го по бузата и прегърна пухкавото телце. Кевин спря да се мята в ръцете й, защото бе успял да хване медальончето и разглеждаше златното сърце със съсредоточено любопитство като маймунка. Повъртя го оттук, повъртя го оттам и опита да го пъхне в устата си, но Карен го спря и лекичко започна да разтваря стиснатото юмруче.
Когато разпери пръстите му, медальончето увисна отворено на шията й. Кевин случайно бе натиснал пружинката и сега от едната половинка се усмихваше баща и, а от другата замислено се взираше майка й. Два дребни лика, изрязани от сватбена снимка на стълбището пред общината.
Карен бързо затвори медальончето, а Мик не успя да полюбопитствува, защото се появи Джени със закуската на Кевин. Тя сложи купичката на специалната поставка, прикрепена към детското му столче; завърза му лигавниче, после го взе от Карен и го настани на столчето. Той веднага протегна ръце към кашата, от която още се вдигаше пара, но Джени дръпна купичката, преди да си е потопил пръстите вътре.
Карен погледна часовника си, после — часовника на полицата над камината.
— Знаеш ли в колко часа ще се върне татко?
Дженн опита малко от първата лъжичка, за да провери дали кашата не е твърде гореща, даде останалото на Кевин и едва тогава отговори:
— Досега трябваше да си е тук. Но при неговата работа нищо не е сигурно. Вече изобщо не го чакам. — Кевин протегна ръка към лъжичката и Джени му даде още. — Отначало Кевин се разплакваше, като се появи. Толкова рядко се виждаха, че не можеше да познае собствения си баща.
— А той зарадва ли се, че има син?
— Нищо не каза. Но мисля, че се зарадва. Май всички мъже са доволни, като им се роди син.
Външната врата пак се отвори и след малко някой изтича нагоре по стълбите, като си подсвиркваше. Джени се обърна към Карен, която и без това гледаше вратата.
— Идва си.
Мъжки глас извика името на Джени от площадката и тя отвърна високо в коя стая е. След миг мистър Лодж влезе при тях — все още си подсвиркваше и тактуваше с вестник по крака си. Щом забеляза Карен, спря и да си подсвирква, и да си тактува, сякаш някой бе спрял грамофон, и се вторачи в нея, сякаш се чудеше коя е. Карен нямаше такива съмнения. Тя скочи от дивана, втурна се към него и увисна на врата му, така че той трябваше да отстъпи крачка назад, за да не падне. Ципът на карираното му вълнено яке не бе вдигнат и когато я прегърна, якето се разтвори и я обгърна като с криле.
Джени и Мик се усмихваха, като гледаха тази емоционална среща, Кевин също се смееше от радост, че баща му се е върнал, и започна да думка по поставката за хранене с пълните си ръчички.
Мистър Лодж отдръпна Карен от себе си, за да я види по-добре, прегърна я през рамо и двамата влязоха навътре като влюбена двойка.
— Каква приятна изненада. Смаях се, като те видях да седиш на дивана. Защо не ми се обади, че идваш?
— Нямах време. Решихме и тръгнахме. Мик ме доведе с мотоциклета си.
Джени, все още на колене до столчето на Кевин, вдигна поглед към тях. В ръка държеше същата лъжичка каша, която бе загребала, преди мистър Лодж да се прибере вкъщи.
— Пристигнаха снощи. Чудех се кой ли може да е дошъл.
— Снощи! — Той се обърна към Карен. — Къде се настанихте?
— Тук. Аз спах на походното легло в спалнята, а Мик — в тази стая.
Кевин не можеше да чака човече, грабна лъжичката и я пъхна в устата си.
— Съжалявам, че не знаех. Можех да се сменя с някой колега и да не ходя в Уорингтън.
— Решихме едва вчера следобед.
Той пак я прегърна, после се наведе и целуна бебето. От радост Кевин разклати столчето си и окачените отпред цветни топчета задрънчаха.
Мистър Лодж свали якето си и го прехвърли през облегалката на стола срещу Мик. Двете якета — едното дънково, покрито със значки, другото на ярки карета — създаваха впечатление, че столовете са заети от двама истински мъжаги.
— Казвай сега какво правиш, Карен — отдавна не сме се виждали.
Мистър Лодж потупа чайника с чай на масата, за да провери дали е още топъл, и застанал с гръб към газовата печка, залепи ръцете си отгоре да ги посгрее. Карен пак седна на дивана до Мик.