— Ами… нищо.
— Нищо ли! Най-малкото, изглежда, вече си имаш приятел. Според мен това съвсем не е нищо. Той смигна на Мик, а Карен заби поглед в обувките си, поусмихна се и се изчерви. — Как е майка ти? — Изражението й рязко се промени, тя заприлича на момиченце, което се е заинатило. — Изненадвам се, че те е пуснала да дойдеш чак дотук. И то на мотоциклет. — Карен седеше неподвижна и безмълвна на края на дивана, не помръдваше и не проговаряше. Не откъсваше поглед от обувките си. — Казала си й, че идваш тук, нали, Карен? — Тя пак не отговори. — Надявам се, че не си тръгнала, без да й кажеш.
Тонът му стана доста рязък и Карен вдигна поглед:
— А ако с така? Никак не ме интересува дали знае или не, това е.
— Не си права, тя направо ще се побърка. Нали я познавам, сигурно вече е вдигнала на крак полицията и сега те търсят под дърво и камък.
Мик изправи гръб стреснат.
— Господи! Само това не.
Той погледна към вратата, като че ли полицията вече трополеше нагоре по стълбите. Карен се отпусна назад върху облегалката и скръсти ръце.
— Да прави каквото си иска, мен не ме засяга, аз няма да се върна вече при нея.
— Какво искаш да кажеш?
— Махнах се от къщи.
— Махна ли се! Кога?
Джени, която обираше от пластмасовата купичка последната лъжичка каша, се извърна и диамата с мистър Лодж се спогледаха.
— Вчера. Скарахме се.
Джени се обърна към бебето и му даде лъжичката да я оближе. Мистър Лодж опипа джобовете на панталоните си, обърна се и взе пакета цигари от лавицата над камината. Разтърси го, но все пак го отвори, за да се увери, че е празен.
— Сигурно е било сериозно, за да дойдеш чак дотук.
— Тя няма да се притеснява толкова къде съм отишла. Ще се радва да ми види гърба.
— Сигурно доста се е променила, откакто не съм я виждал.
Карен се ядоса от нежеланието му да застане на нейна страна срещу майка й.
— Ще се радва! Сега ще може да се занимава единствено с тъпия си приятел.
— Разбирам. — Мистър Лодж кимна бавно и я изчака да се поуспокои. — Значи си има приятел. Е, а ти не го ли харесваш?
— Тя ми къса нервите. До гуша ми е дошло да слушам за него: Джордж каза така, Джордж каза инак… за нищо друго не може да мисли.
Мистър Лодж стоеше с ръце в джобовете и гледаше дъщеря си. Но Карен бе извърнала очи, не искаше да го погледне.
— Виж какво, Карен, тя е сама отдавна, единствено с теб. Понякога човек започна да чувствува самотата, разбираш ли?
Той погледна към Джени, която все още стоеше на колене до столчето на Кевин, Беше с гръб към него, но скованата й поза показваше, че слуша внимателно.
— Мисли пак да се жени — съобщи Карен и вдигна поглед, за да види как ще реагира баща и.
— Но това е естествено, Карен. Млада е. Няма да остане сама до края на живота си, това е естествено.
— Знам, но…
Тя остана разочарована от невъзмутимостта му.
— Ти си вече голяма, моето момиче. След някоя и друга година и ти ще се омъжиш. (Мик се запита дали ще се омъжи за него. Замисли се за бъдещето си. Както вървеше, никога нямаше да има възможност да се ожени! И той се умърлуши като Карен.) Навярно и тя иска да започне нов живот, докато е време.
Джени остави купичката и лъжичката на Кевин да си поиграе е тях, изправи се и тръгна към вратата.
— Ще ти приготвя нещо за закуска, Ерик.
Тя се поспря на вратата, изчака да се увери, че Мик и Карен не ги гледат, и му даде знак с глава, че иска да я последва. Мистър Лодж не показа, че е разбрал, но след няколко секунди, когато от кухнята се чу потракване на съдове и бълникането на вода, той взе чайника от масата. На пластмасовата му подложка имаше картинка на котенце с цилиндър на главата.
— Ей-сега ще се върна. Ще ви донеса още чай. — Преди да излезе, той включи радиото, което стоеше върху дървена масичка на колелца до вратата. На долния плот на масичката имаше кутия с картинна мозайка от триста парченца на двореца Хамптън Корт. — Послушайте малко музика, за да не скучаете.
Той усили звука, усмихна им се от вратата и отиде в кухнята. Радиото беше включено на втора програма и нито на Мик, нито на Карен им допаднаха подбраните известни мелодии от „Студентът-принц“10.
Не бяха по вкуса им и следващите изпълнения от „Целуни ме, Кейт!“11, така че Карен стана и изключи радиото.
— Не понасям такава музика. Кара ме да се чувствувам едва ли не на сто години.
В стаята отново стана тихо и ясно се долавяше разговорът от кухнята, настоятелен, но сдържан. Ето какво чуха: