— Казвам ти, Ерик — тя не може да остане тук.
— Да не би да е поискала?
— Не си ли личи? Иначе защо ще идва чак дотук?
— Хрумнало й е в момента.
— И аз така си помислих отначало. Но после видях торбата с дрехи, която е донесла.
— Това още нищо не значи. Нали ги знаеш какви са на тая възраст, непрекъснато се преобличат.
Карен стоеше неподвижна до масата, втренчила поглед в прозореца, с гръб към Мик. През тюлените завеси времето навън изглеждате мъгливо, а къщите отсреща — сиви и безлични.
— Във всеки случай дай й да разбере как стоят нещата. Тук няма място дори да се обърнеш.
— Няколко дни нямат значение, нали?
— Знаеш какво ще стане после. Няколкото дни ще станат няколко седмици и накрая ще ни увисне на врата. Разбери, нямам нищо против нея самата.
Всъщност тя ми изглежда добро момиче. Просто тук няма къде да я приберем.
С гръб към Мик, за да не вижда лицето й, Карен коленичи пред столчето на Кевин и се опита да му се усмихне. Той веднага се засмя и посегна пак към медальона й, по този път тя не му го даде, а му показа пръстена на ръката си.
— Но тя ми е дъщеря. Имам известни задължения към нея.
— Да, но имаш и известни задължения към мен и към сина си. Другото вече е минало, Ерик. Казвал си го много пъти.
— Знам. Казвал съм го. Само че ми се струва подло.
Пръстенът омръзна на Кевин, той хвана Карен за косата и я придърпа към себе си. Мократа й буза докосна неговата.
— Не е подлост. Това е въпрос на здрав разум. И най-добре й го кажи веднага, за да не се надява напразно.
— Ще й кажа, само не ме притеснявай. Подай ми чайника. Можем да ги почерпим поне с чаша чай, докато са тук.
— Чаша чай! Преди да дойдеш, приготвих и на двамата топла закуска.
Мистър Лодж влезе шумно във всекидневната, понесъл чайника с неестествено оживление, сякаш от кухнята дотук бързо беше оправил настроението си.
— Заповядайте да се постоплите. В тая стая е студено дори когато печката е включена.
Той наля чай в двете чаши и клекна до бебето. В момента, в който той се навеждаше, Карен се изправи, сякаш столчето на Кевин беше опорната точка на детска люлка-климушка.
— Как го намираш, Карен?
Карен подаде на Мик чашата му чай и седна до него, без да вземе своята.
— Чудесен е. Много е сладък.
Мистър Лодж вдигна Кевин от столчето му и го подхвърли нагоре няколко пъти, като едновременно подвикваше. (Ако го подхвърлеше толкова високо в някой от новите апартаменти, щеше да го удари в тавана.) После го задържа на ръце, застана пред печката и се обърна към Карен и Мик. Заговори бодро като учител, който настанява двама нови ученици.
— Какво ще правите сега, а? Сигурно си на работа, Мик, и трябва да се връщаш? Нали не искаш да ти изстине мястото?
— Няма такава опасност. Безработен съм.
— И ти ли! Синът на колегата ми, и той е на същия хал…
Мистър Лодж не успя да се разпростре върху проблема за безработицата сред младежта, тъй като Карен се намеси:
— Защо не ми каза, че не живееш сам, татко? Ами за бебето? Сигурно е било родено, когато дойде да ме видиш последния път, а ти и дума не спомена.
От този въпрос мистър Лодж остана като парализиран и дори не направи опит да спре Кевин, който заби зъбки в ухото му. Остави му да го хапе няколко секунди, после трепна от болка и го нагласи в столчето му.
— Все не можех да намеря подходящ момент. Мислех, че пак ще се разстроиш. Ти толкова тежко преживя раздялата ни с майка ти, че не знаех как ще го приемеш.
— И все пак щеше да е по-добре ти да ми беше казал, а не да го разбера по този начин, не мислиш ли?
Мистър Лодж потърси цигари в джобовете на якето си, после попита Мик дали той има. Цигари не се намериха, затова сложи три лъжички захар в чашата на Карен и се задоволи със сладкия чай.
— Така е. Но пък и не съм очаквал, че ще дойдеш тук. Непрекъснато отлагах…
Изглеждаше така объркан, че Мик се почувствува неловко и ако имаше къде да отиде, щеше да излезе от стаята. На Карен й се стори, че баща и ще заплаче. — Вече няма значение, татко.
— Нали разбираш, не можеш да останеш тук. Просто няма място. Сама видя как живеем.
— Знам. Разбрах още снощи, като пристигнахме.
— Може би като се преместим в по-прилично жилище и се поуредим, ще си вземеш отпуска и ще ни погостуваш. Доведи и Мик, ако искаш.
Мик закима с готовност на предложението. При неговите перспективи не се очертаваше възможност да си позволи някаква почивка. Карен се усмихна тъжно на опитите на баща си да я успокои, стана й мъчно, че го е поставила в затруднено положение, изправи се и го прегърна.
— О, татко…
— Съжалявам, мой то момиче…
— Не се тревожи. Всичко е наред. Разбирам всичко.