— Защо, какво друго има?
Мисис Уолш полагаше усилия да не заплаче.
— Научи го тази сутрин. Освобождават го временно от работа.
Алън отпи от чашата си и показа на Мик и Карен друга снимка. Бяха си уговорили среща в „Конят и жокеят“, откъдето момчетата започнаха вечерта си точно преди Алън да замине за Северна Ирландия.
— Това е Боб, а това — Пол. Много весело си прекарваме заедно. И двамата са от нашия край. Много хора от полка са от нашия край.
На снимката се виждаха Алън и още двама войници, застанали пред един ландроувър в пълна бойна униформа и с пушки. Карен огледа внимателно мрачните им изпоцапани лица.
— Не мога да те позная с тая екипировка. Особено с тая каска. Всички си приличате.
— Без каска не може, като се разлетят ония ми ти тухли и бутилки. Тук се връщаме от патрулно дежурство. На Фолс Роуд имаше произшествие.
Мик поглъщаше с поглед всички подробности от униформата: тежките ботуши, бронираните жилетки, предната част на каските.
— И какво беше станало?
— Няколко хлапета започнали да хвърлят камъни. Опитахме се да ги разпръснем, но докато се усетим, со насъбраха още стотици…
— И тогава какво направихте?
— Пуснахме специалната група.
— На какво казвате специална група?
Алън се раздразни от невежеството на Мик.
— Ами избираме четирима, те се втурнат да арестуват водача, а в това време другите ги прикриват.
Карен се премести по-близо до Мик и го хвана под ръка.
— Струва ми се опасно.
— Опасно си е. Непрекъснато те замерват с разни неща. Специалната група само размахва палките и гледа да се измъкне колкото може по-бързо.
— Хванахте ли го?
— Кого? — изненада се Алън от въпроса на Мик.
— Водача.
Той пренебрежително вдигна рамене. Очевидно за него това нямаше значение.
— Не си спомням. Във всеки случаи прибрахме някого, това е важното… Хвърлихме му голям бой. Целия го насинихме. — Алън отпи голяма глътка, доволен от спомена за добре свършената работа, после избра друга снимка и им я подаде да я разгледат. — Видяхте ли го? — Той замълча, докато Мик и Карен държаха снимката и гледаха един войник, изтегнат на нар. Под нара се виждаха един до друг чифт ботуши, събрани в положение „мирно“, а до тях бяха захвърлени чехлите му, както ги бе събул, сякаш за да се подчертае различното им предназначение. — Казваше се Тери Франсис. — Алън отново замълча. — Сега е мъртъв.
Това подсили драматичното напрежение и снимката, направена в момент на почивка, изведнъж се превърна в нещо важно. Те заразглеждаха внимателно усмихнатото лице и забелязваха неща, които не бяха видели досега: пръстена му с герб, часовника, цигарата между пръстите му и писмото на възглавницата до главата му.
— Какво стана? — заинтересува се Мик.
— Застреляха го от засада по време на патрул. Куршумът го улучи ей тук. — Алън посочи главата си. — Мозъкът му се пръсна по цялата улица. Бяхме приятели. Той беше от Брадфорд. Показаха погребението му по телевизията.
Карен се извьрна разстроена и отпи глътка. Сякаш вземаше лекарство.
— Хванаха ли човека, който го е застрелял?
— Не, но ние им го върнахме, можеш да си сигурна. Тъпкано си платиха негодниците. Претърсихме всички къщи на тая улица. Без церемонии. Избихме вратите и обърнахме всичко наопаки. Наред.
Съдейки по изражението на лицето му, това му бе доставило огромно удоволствие.
— Това ми изглежда ужасно.
Очевидно състраданието на Карен се бе прехвърлило от мъртвия войник върху обитателите на съсипаните домове. Алън не и обърна внимание и продължи със същия възбуден тон.
— Проклети католици. За някои семейства знаем, че симпатизират на ИРА и от време на време се връщаме при тях. Посред нощ. Когато и да е. Побъркваме ги. А как само вони в някои къщи! — Той сбърчи нос и отпи от бирата си, сякаш пак му бе замирисало — Децата им опикават леглата си, гадост.
Карен почервени от гняв.
— Нищо чудно. И аз ще се напикая, ако някой нахлуе у дома посред нощ.
— Знам, но там е друго. Само да видите на какво приличат някои квартали. — Едва успяваше да сдържи раздразнението си от неуместната загриженост на Карен. — По улиците няма осветление, прозорците на къщите им са заковани с дъски. Живеят като в кочини тия ирландски свине.
Мик остави снимката на мъртвия войник. На масичката пред тях като на филмова лента преминаваше животът в армията.
— Във всеки случай изглежда много по-забавно от това, с което се занимам тук.
Алън се съгласи с ентусиазъм.
— Страхотен живет е! Трябва и ти да го опиташ. Виждал ли си такова нещо? Той извади от джоба си гумена капсула и я постави на масата, сякаш с нея още веднъж щеше да докаже, че Мик трябва да се запише в армията. Мик веднага я взе.