— Точно така е. Иска да те убеди да се запишеш в армията.
— При сегашното положение няма да са му необходими много усилия, уверявам те.
— Е, много ти благодаря! Това обяснява доста неща за отношението ти към мен, нали?
Тя пак щеше да се изправи. Мик я хвана за ръката.
— Нищо такова не исках да кажа, честна дума.
— Добре, тогава какво искаше да кажеш?
Мик забеляза, че Алън играе на автомата „Космически нашественици“ до бюфета.
— Не знам. — Електронните пиукания на взривяващите се ракети звучаха потискащо в почти празната кръчма. — Исках само да кажа, че ми е писнало.
— Но трябва да вземеш решение — или ще се записваш, или няма. Разбираш го, нали, Мик?
Той кимна унило.
— Зная. Само трябва да помисля малко.
Карен се наведе към него и силно стисна ръката му.
— Не отивай, Мик. Ще бъде ужасно, ако заминеш сега.
Тя го гледаше право в очите, сякаш му внушаваше да се съгласи с нея; но Мик, втренчил невиждащ поглед пред себе си, не и отговори.
На следващата сутрин Карен отиде на работа, въпреки че почти не бе мигнала. Не смееше да взема повече отпуск, тъй като непрекъснато предупреждаваха персонала да не допуска отсъствия. Стотици момичета биха се радвали да получат работа на тяхно място, им беше казала управителката. Мик също отиде в града. Трябваше да се отбие в Бюрото за социално осигуряване и да се разпише на картона си за безработен. Определеният му час беше десет и половина; но той знаеше, че трябва да отиде по рано, за да е стигнал до гишето дотогава. Всеки път опашките ставаха все по-големи…