Когато дойде редът на Мик, всичко мина мирно и тихо. Той се усмихна на чиновничката и й подаде регистрациониата си карта, но тя сякаш не видя усмивката му и бързо затърси фиша му в картотеката до себе си. Мик се втренчи в темето и, прииска му се тя да го погледне, за да може да я заговори; да се пошегува с нея, да я разсмее. Но тя не му обърна внимание.
Нямаше време за губене. Зад Мик чакаха още много хора, а те нямаха настроение за излишно разтакаване. Подаде му бланка, която трябваше да попълни, и Мик забеляза на ръката й годежен пръстен. Жалка гъска, помисли си той. Доволен беше, че тя няма да се омъжва за него.
Мик подписа фиша: Майкъл Уолш. Стори му се, че нещо липсва, че е пропуснал да добави от кой клас е. Но това не бе етикет на нова тетрадка, нито контролна работа. Тези неща бяха вече зад гърба му. Сега той се разписваше като безработен.
Мик излезе от Бюрото за социално осигуряване и тръгна към „Улуъртс“2, за да се срещне с приятелите си. Не си бяха определили точен час, защото когато идваха в града, обикновено прекарваха там цялата сутрин. Там им беше най-добре. Вътре беше топло, можеха с часове да седят в сладкарницата над чаша чай или просто да се шляят по етажите и да пробват изложените стоки. На щанда за парфюмерия се пръскаха с лак за коса и дезодоранти. На щанда за захарни изделия понякога успяваха да опитат по някой бонбон, а на стажа за електроуреди включваха и изключваха телевизорите с дистанционно управление, докато истинските купувачи се чудеха какво да изберат.
Беше лесно, тъй като почти целият магазин бе преминал на самообслужване. Бяха го преустроили, персоналът беше намален, нямаше го вече старото разпределение, когато зад всеки щанд стояха по пет-шест момичета.
Мик намери Алън и Стийв пред щанда за плочи на етажа с музикални инструменти. Стийв спореше с продавачката, която не искаше да му пусне една плоча. Той й сочеше обложката, а тя клатеше глава.
— Не, няма да ви пускам повече плочи.
— Защо? Може и да искам да я купя.
— Нямате никакво намерение да я купите. И без това ви пуснах вече три плочи.
— Е, и? Нали за това ви плащат?
Тя грабна обложката от ръцете му и я прибра зад щанда.
— Дръжте се прилично. — Не беше много по-възрастна от Стийв, но фактът, че работеше, й даваше самочувствие. — А сега си отивайте. Цял ден висите тук. Нямате ли си друга работа?
Стийв погледна цената на албума, който харесваше, но не можеше да си купи.
— Нямаме си. За съжаление.
Докато Стийв спореше с продавачката, Мик и Алън отидоха да разгледат електрическите органи, изложени срещу щанда за плочи. Алън включи единия от тях и Мик изсвири встъпителните тактове на Хенделовия „Сватбен марш“. Другите клиенти се сепнаха, после се развеселиха, но нямаха възможност да чуят продължението на рецитала му, защото продавачката от щанда за плочи изтича и изключи органа. Мик й се ухили и продължи да натиска клавишите, макар че органът вече не издаваше никакъв звук. Това още повече нервира и без това притесненото момиче.
— Слушайте, махайте се най-сетне! Ще го счупите, като го бърникате така.
— Кой го бърника! — Алън дълбоко се възмути от тази оценка за изпълнението на Мик. — Та той свиреше на църковния орган, какво знаете вие!
Стийв вдигна поглед от плочите.
— Да, на оня орган под расото. — Той придружи коментара си с жест на дясната ръка, от който продавачката почервеня.
— Мръсник.
Но като му обърна гръб, за да мине зад щанда, едвам сдържаше усмивката си. Момчетата се разсмяха и си тръгнаха.
Качиха се на горния етаж, за да изпият по един чай и Стийв им каза, че имал среща с баща си, който чакал някакъв негов познат, а той можел да му намери работа. Мик и Алън решиха, че и те трябва да тръгнат да си търсят работа. Разделиха се със Стийв пред магазина и двамата тръгнаха да намерят телефон.
2
Универсален магазин, английски филиал на американската компания „Улуърт“, основан през 1909 г. — Б.пр.