Торкил Дамхауг - Погледът на Медуза
Новият майстор на психологическия трилър се казва Торкил Дамхауг, бивш психиатър и настояща литературна звезда. Той се носи на гребена на скандинавската вълна, завзела върховете на топлистите за бестселъри навсякъде по света, и е сред водещите автори, наред с Том Егеланд, Стиг Ларшон, Томас Енгер, Йорген Бреке, Ян Гиу, Ю Несбьо, Кнут Фалдбакен и Курт Ауст.
"Погледът на Медуза" утвърждава Торкил Дамхауг като водещ автор вnordic noir— скандинавския черен роман. Основавайки се на опита си като психиатър, той създава сложни и правдоподобни герои, които остават дълго време в съзнанието на читателя. Загадките в романа са на много нива и е много трудно да се отгатне кой е убиецът. Затова критиците наричат "Погледът на Медуза" пристрастяващ трилър — така обсебва читателя, че той трудно може да го остави, докато не го изчете докрай.
Дамхауг създава не просто криминален роман, а качествена литература с превъзходен стил и интересни препратки към други произведения на изкуството, а в случая с "Погледът на Медуза" — и към старогръцката митология и астрономията.
Написал е седем романа, четири от които са абсолютни хитове, преведени на различни езици по света. Носител е на най-престижната награда за криминална литература в Норвегия — "Ривертон" или "Златният револвер" (сред отличените с нея писатели са Том Егеланд, Ю Несбьо и Курт Ауст).
Част I
1
Жената седеше неподвижно с гръб към прозореца. Ръката й висеше надолу. Бледото и със сив оттенък лице изглеждаше застинало. Бе облечена със зелен панталон и блуза, а на раменете й бе небрежно наметнат джемпър. Върху лицето й с широки скули изпъкваха синьозелените й очи, все още не обезцветени, въпреки че ирисът вече се изместваше от млечнобяло перде. Вятърът поклащаше клоните на брезата зад прозореца. Жената изведнъж прекара език по зъбите си, след което поотвори уста и се взря внимателно в посетителя си.
— Чаках цял ден — каза тя. — Наистина, отдавна бе време да се появи някой от полицията.
Тя стана и със ситни крачки на сандалите си с високи токчета закуцука да провери дали вратата е добре затворена. Върна се обратно и седна на друг стол — онзи, който бе до бюрото. Понякога й се удаваше все още да се движи енергично. Отметна от лицето си твърдата изкуствена букла с добре познато на посетителя й движение.
— Помолих ви да дойдете по следната причина… — млъкна, отново прекоси стаята, отвори вратата и надникна в коридора. — Не се доверявам на никого тук — заяви тя и затръшна силно вратата, изглежда, за да подчертае важността на казаното. Върнала се на стола, тя пооправи панталона на коленете си. — Чаках цял ден — повтори тя, но този път с отчаяние в гласа. — Имам важна информация. Полицията трябва най-сетне да направи нещо!
Посетителят, мъж на четиридесет години и нещо, изглеждаше елегантно с шития си по поръчка костюм и перленосивата си риза с разкопчана яка.
— Дойдох веднага, щом можах — каза той и хвърли поглед към часовника си.
— Става дума за мъжа ми — продължи жената. — Вчера вечерта не се прибра.
— Виж ти — каза посетителят и се отпусна на края на леглото срещу нея.
— Винаги ме предупреждава, ако има нещо. Този път обаче не ми каза нищо. Страхувам се от най-лошото.
Тя облиза пресъхналите си устни и се усмихна смело:
— А знаете ли кое е най-лошото?
Посетителят прокара ръка по малко дългата си, макар и явно скоро подстригвана коса. Знаеше какво ще последва.
— Най-лошото е… — изстена жената и затвори очи, сякаш ужасена.
— Достатъчно ли си пила днес? — попита посетителят, демонстрирайки истински интерес.
Тя сякаш не чу какво каза той.
— Гестапо — прошепна тя. Очите й бяха пълни със сълзи. — Мисля, че мъжът ми никога няма да се върне.
Посетителят преседя при майка си почти три четвърти час. Наля й портокалов сок от кутията на нощното шкафче и тя изпи две чаши. Изказала опасенията си, тя бе приключила темата и седеше на стола си, прелиствайки женското списание "Алерс". Списанието бе на масата и когато я бе посетил преди седмици, и много седмици преди това.
Тя не пророни нито дума повече и изглеждаше така, сякаш бе погълната напълно от списанието. От време на време обаче вдигаше тайно поглед към него, без да се взира внимателно, и тогава му се струваше, че вижда лека усмивка на устните й, сякаш отново се бе потопила в неземното спокойствие, което с всяка изминала седмица я обхващаше все повече и изместваше всичко останало. Не бе забравил да купи по пътя вестник "Дагбладет" за себе си и сега го прелистваше.