— Толкова сте уморен.
Едва сега той обърна внимание на онова, което ухото му долавяше през целия ден, а именно че тя говореше с лек акцент, като че ли — източноевропейски. Не я попита, защото, колкото по-малко знаеше за нея, толкова — по-добре.
— Наложи ми се да съм на нощно дежурство — обясни той. — Не беше мой ред, но нямаше кой друг. И там се случи такова нещо, катастрофа…
Не усети как й разказа цялата история. За лицето на Лиза, която сякаш просто бе заспала в канавката. И за това как майка й се вкопчваше в ръката й, когато се накани да си тръгва, не искайки да го пусне — него, вестителя.
— Тя бе само с година по-голяма от по-малкия от синовете ми. Познаваха се.
На пристана зазвъня камбаната.
— А идиотът, който седеше там, притиснат от волана, вонеше целият на алкохол — изтръгна се от него. — Едва не го убих.
— Фериботът ви — каза момичето.
Аксел не помръдна от мястото си. Допълнителните сили го бяха напуснали. Взираше се в сивата тъмнина, спускаща се над фиорда.
— Бързаш ли?
С крайчеца на окото си той забеляза как тя поклати глава.
7
Солвейг Лундвал буташе наполовина пълната количка по посока на хладилния щанд. До него бе далече, сигурно стотина метра. Трябваше да мине покрай редица рафтове с книжни салфетки и тоалетна хартия. Храна за котки, храна за кучета. След това бакалските стоки. Овесени ядки, мюсли, царевични люспи, солети, сухи пасти. Тя взе от рафта пакет царевични люспи с мед. Когато бе малка, им бяха давали царевични люспи в петъците, след вечеря. Мляко. Трябваше да купи повечко мляко. В дома им се пиеше толкова много мляко. Четири гърла, които все пиеха и пиеха. Дали да вземеше тубичка с хайвер от треска за сандвичи? Не, имаха още малко от него. Скумрия в доматен сос. Бе направила списък и го бе забравила вкъщи. Отдясно се появи, завил точно пред нея, възрастен мъж със сиво пухено яке и каскет. Спря рязко, оставайки количката напряко на пътя. Прииска й се да се засили и да се блъсне в нея, но в последния момент спря.
— Ох, извинете — сви устни в гримаса на показна вежливост той и отмести количката си настрани.
Тя му се усмихна в отговор, колкото можа по-дружелюбно, но усмивката й бе пресилена. Би трябвало да изглежда доста странно, докато се промушваше покрай тази лъщяща, сбръчкана, опушена мутра. В края на пътеката се показаха остъклените витрини с млечните продукти.
— Трябва да купя мляко — промърмори тя.
Пет литра обезмаслено, пет литра с процент и половина масленост. Десет литра? Домашните й все пиеха и пиеха, не можеха да се спрат. Най-вече Пер Улав, въпреки че доктор Глене казваше, че трябва да употребява по-малко млечни продукти. Пер Улав слушаше доктор Глене, но обожаваше млякото и ставаше през нощта, за да си пийне от него. Тя си представи как стоеше и лапаше кисело мляко направо от опаковката. А след това целите му мустаци бяха в кисело мляко. Киселото мляко било по-малко вредно от прясното, бе казал доктор Глене. А Пер Улав слушаше доктор Глене. Тя никога не го наричаше доктор Глене, наум му казваше Аксел, но на глас не го произнасяше никога, за да не чуеше Пер Улав. Можеше да каже: "Глене", но не и: "Аксел".
Мъжът със сивото яке изникна сякаш отникъде до щанда със сирената и се приближи до нея. Сигурно щеше да я заговори, да й каже нещо остроумно от неговата гледна точка. Тя зави на другата страна, увеличи скоростта си и се отправи към щайгите с напитките. Трябваше да купи няколко бутилки с "Кола лайт", но сега не можеше да се бави там. Бира. Пер Улав я бе помолил да купи бутилка-две за обяд, защото се канеха да готвят риба, и тя грабна в движение няколко, без да гледа марката им. В това отношение Пер Улав не бе придирчив. Канеха се да готвят риба? Всъщност го бе решила тя. "Днес за обяд ще има риба" — бе обявила тя, докато Пер Улав все още бе на вратата, а децата вече бяха изскочили навън. "Ами чудесно" — бе отговорил той. Рибата бе чудесна за Пер Улав. Тя обаче не можеше да понася риба. Миризмата на риба! Особено й бе противно да я готви. Да реже хлъзгавата кожа и сивобялата плът с тънки венички, както и гръбнакът, от който изтичаше кафеникава слуз. Да можеше да помоли да й я почистят. В евтиния универсален магазин "Рема" обаче нямаше рибен щанд. Мина покрай хладилника със замразената риба. Стига да се обърнеше и щеше да види мъжът със сивото яке, който сякаш я чакаше, докато си свиваше цигарка с евтин тютюн и се готвеше да завърже безсмислен разговор. Тя се втурна бързо напред, към — касите. Трябваше да вземе хляб. Във фризера им не бе останало нищо. Хлябът бе пръв в списъка й — с големи букви и с удивителен знак накрая. Да купи толкова, колкото да стигне за вечеря и за сандвичи за децата и мъжа й на сутринта. Днес й се наложи да им даде сухари. А те се размекваха, допирайки се до кашкавала и салама, и децата не искаха да ги ядат, връщаха се гладни вкъщи. И всички в занималнята щяха да си шепнат и да клюкарстват, че— видите ли — тя не дава на децата си да си носят достатъчно храна в училище. Взе пътем храна за котки — два големи пакета. Напълни количката догоре. А нямаха котки.