Преди нея на касата имаше четирима. Другите каси не работеха. Тя зави зад най-близкия стелаж и спря количката пред рафта със сладкиши. Там миришеше на шоколад. Дъвчащи бонбони и шекерчета, сладки кремове. Минавайки покрай касата, на която в момента нямаше касиер, тя гледаше в другата посока на изхода.
Отстрани прелитаха стените на тунела. Отражението й в стъклата се губеше в мрачните сенки. Тя не виждаше очите, но усещаше, че гледат злобно. Обърна се и огледа бързо вагона. Бе почти празен — само двама избягали от час ученици и жена със забрадка и бебешка количка — сигурно от кюрдите. Една от майките в детската й градина бе носила също такава забрадка и бе кюрдка.
Солвейг Лундвал прочете текста на рекламния плакат до вратата: "Ако се огледаш, ще видиш какво има пред тебе". Не понечи да чете нататък. В джоба си намери пакетче бонбони с плодов пълнеж. Там се оказа и листче хартия — списъкът на онова, което трябваше да се купи. "Хляб" — с големи букви и с удивителна. Четейки това, тя не бе в състояние да седи спокойно. Изпусна листчето, сякаш бе опарило пръстите. Скочи от мястото си и се втурна към другия край на вагона, където седна с гръб към пътниците. На седалката имаше вестник. "Пазарът на недвижими имоти се свива." Тя прелисти страниците. "Застрелян посред бял ден." Да, денят наистина бе бял.
Имащият очи можеше да го види. "Загинала при автомобилна катастрофа." Вгледа се в снимката на момичето. Имаше дълга светла коса, големи очи и лека усмивка на устните. В нея имаше блаженство.
— Какво искаш от мене, ангеле мой? — промърмори Солвейг.
На следващата страница прочете: "Не ти ли трябва помощ?" Обърна се към злобното лице в стъклото:
— Да, Солвейг, сега ти трябва помощ.
И казвайки това, тя усети успокоение и дори се разсмя, защото й стана хубаво на душата. Рукнаха сълзи и тя усети солен вкус в ъгълчетата на устата си, но тя не плачеше, а усещаше как спокойствието се разлива в гръдта й.
— Слава Тебе, Господи! — прошепна тя. — Благодаря Ти, Господи, за това, че ме виждаш, въпреки че се лутам в тъмнината.
Слезе на станция "Стортинг". Забрави си якето на седалката. Не й беше студено и усещаше, че й е леко. Стъпи на ескалатора, изнасящ я към светлината. Небето бе бяло и сияещо и застанала там, тя усещаше как ескалаторът щеше да я издигне над улицата, над покривите на къщите.
На "Бугстадвейен" тя спря пред вратата на терапевтичната клиника. Покрай нея и по посока на центъра мина трамвай. Тя стоя дълго така, докато мина още един трамвай.
— Трябва ти помощ, Солвейг — повтори си тя.
Това обаче вече не й подейства. В гърдите й се надигаше нещо, но не бе спокойствие, а по-скоро тласъци. Отдалечи се от центъра по посока на "Майорстюа". "Там има рибен магазин, Солвейг. Там трябва да купиш пет риби и да помолиш да ти ги почистят." От другата страна на улицата вървеше мъж и се пулеше към нея. Приличаше на пастор Бранберг от салемската баптистка енория. "Пастор Бранберг умря, Солвейг." Тя ускори крачка. Същото направи и мъжът от другата страна. Бе облечен с дълго кожено палто, а косата му бе сресана назад и прибрана в опашка на тила. Пастор Бранберг я бе кръстил. Тя помнеше лицето му, когато я бяха извадили от водата, и очите му, когато я бе благославял. Пастор Бранберг винаги им бе помагал и именно при него я заведоха, когато се бе разболяла за първи път. Тя пресече улицата и спря точно пред мъжа.
— Ще ми помогнете ли? — попита тя.
Без да й отговори, той побягна, а бялата опашка на тила му се мяташе в различни посоки.
Тя спря до зебрата, хващайки се за перилата на заграждението. Ето че бе започнало отново и тя не можеше да се справи с това. Ако я бутнеше кола, на шофьора лошо му се пишеше, а ако е автобус, нямаше да се случи нищо. Такава бе работата на шофьорите на автобуси — да се разкарват из града, при което можеше да се случи всичко. Да ги пази Бог. Той се грижеше за шофьорите на автобуси, защото те бяха Божие оръдие, дори и да блуждаеха в тъмнината. "Щом само мине червеният автобус, пускай перилата, Солвейг." Тя вдигна поглед към небето над административната сграда на район "Майорстюа". Облаците изведнъж се раздвижиха, разлетяха се в различни посоки, сякаш насочвани от могъща ръка, и светлината стана нетърпимо рязка. Тя сведе поглед. И там, на стълбището пред входа на метрото, стоеше мъж. Бе с брада, с разрошена, мазна коса и с износено сако. Лицето му бе обърнато към нея и тя видя, че това бе Аксел Глене. "И Той ще се яви отново, но те няма да Го познаят."