Приключиха с обиколката към четири и половина. Аксел спря колата в разширението на автобусната спирка за "Майорстюа".
— Тогава до понеделник — каза тя, без да помръдва от мястото си.
— А утре?
— Утре няма да мога да дойда. А в петък имаме общи лекции.
Той излезе обратно на "Хиркевейен".
— Струва ми се, че живееше в "Рудельока"? Мога да те оставя там.
Докато чакаха зеления светофар до болница "Улевол", той си мислеше за Солвейг Лундвал. Тя лежеше там, в съвсем празната болнична стая, и сигурно спеше, защото, за да се преборят с ангела на бездната, който я бе завладял, сигурно и бяха вкарали конски дози. "Ще се случи нещо ужасно, Аксел. Ще загиват хора."
— Имам брат — каза той изведнъж, завивайки по улица "Хелгесенсгат". — Близнак. Не съм го виждал повече от двадесет години.
Тя не каза нищо, но той забеляза как го изгледа.
— Мислех си, че е умрял. В известен смисъл то си е и така… Може би Солвейг е видяла него днес на улицата.
— Спрете тук, моля — каза Мириам. — Живея ето там — посочи една от старите тухлени сгради тя. — На четвъртия етаж, последния.
Той остави колата на празен ход и вдигна нагоре лоста за ръчната спирачка.
— Може би… — започна тя. В кафявите й очи имаше зеленикави точици. — Не искате ли чашка кафе?
Много му се искаше да се качи с нея в апартамента на последния етаж. Да й поседи на гости. Да усети спокойствието, което излъчваше тя. Да й разкаже нещо, не знаейки все още точно какво. "Някои хора умеят да слушат — помисли си той, — а на други им дай само да приказват. Тя е от онези, които слушат."
— Стига да можех — каза той.
Очите й се отвориха още по-широко.
— Извинете, не исках…
Той постави дланта си върху ръката й. Не обясни нищо. Нито дума за урока по езда на Марлен или за това, че бе обещал да свари ориз.
— Няма защо да се извиняваш, Мириам — за пръв път я наричаше по име. — Друг път с удоволствие ще изпия чашка кафе с тебе. Ако не премислиш дотогава.
Излизайки от колата, тя се огледа.
— Няма да премисля — каза с усмивка и хлопна вратата.
9
В четвъртък Аксел никога не записваше часове за следобед. В дванадесет и четиридесет и пет, щом само последният от сутрешните му пациенти напусна кабинета му, Аксел се преоблече със спортния екип, който държеше в гардеробчето, и изкара от килера в мазето велосипеда, измит до блясък след предишната разходка. Обикновено караше колелото до езерото Согнсван, а оттам — по-нататък, в горския парк, но този път премина част от пътя до метрото по Фрогнерсетерското отклонение.
Когато стигна до Нурмаркския параклис, небето бе покрито с облаци. На пейката до стената се бе разположила възрастна двойка с термос и сандвичи. Бяха облечени с видели какво ли не якета с качулки, а мъжът бе и със скиорска шапка с козирка. Аксел поздрави и изслуша водопад от коментари — за времето, за тишината в гората, за това колко е важно да се грижиш за здравето си. Отказа вежливо да пийне кафе с шоколадови вафли, но все пак остана да си побъбри с тях. Старците му вдъхваха увереността, че има колкото си иска време. Мъжът остави на пейката капачката на термоса, от която пиеше, и постави длан върху ръката на жената. Тя имаше ясни сиви очи и когато се смееше, сякаш ромонеше ручейче. Той се опита да си представи как след тридесетина години щяха да седят така и те с Бие, но не се получи.
Метна се върху седалката и погледна на север. Облаците се сгъстяваха. Като цяло се бе канил да стигне до хълма Хикют[10], но екипът му не можеше да го предпази от дъжда. По склона нагоре мина още един колоездач. Бе с тъмни очила, но кимна на Аксел, докато го подминаваше. Бе по-млад от Аксел с десетина години и облечен с блестящи колоездачни шорти и прилепнала фланелка. Аксел се поблазни от мисълта да се втурне след него, за да премерят сили, но се отказа от тази си идея.
10
Хикют — едно от най-високите места на горския парк "Фрогнер", откъдето се открива великолепен изглед към Осло. Б. пр.