Аксел бе дал съгласието си не без колебания. Разбира се, че това бе по-добре, отколкото синът му да прекара цялата вечер сам в стаята си. Бе възнамерявал да му предложи след вечеря да се заемат с нещо заедно, но все бе отлагал, докато не бе станало твърде късно. А ето че, пораствайки, Даниел се бе превърнал в истински приятел. С него можеше да се говори почти за всичко на света и в онова, което казваше големият му син, Аксел познаваше своите мнения и интереси. А Марлен постоянно го разсмиваше с необичайните си разсъждения. Том пък винаги бе обкръжен от някаква невидима броня, към която Аксел не се решаваше да пристъпи. Не знаеше какво е това, но докато общуваше с малкия си син, усещаше смущение и неловкост.
Седейки в креслото, той напълни чашата и я поднесе към лицето си, вдишвайки аромата на златистата течност. Бе купил бутилката на борда на самолета, когато се бяха връщали от Кипър, Там цялото им семейство бе прекарало великденската ваканция, която бе последната, преди Даниел да напусне бащиния си дом. Аксел бе очаквал със страх и тъга приближаването на този момент. И яркото бяло слънце, и тюркоазното море само бяха изостряли тъгата му. В деня на отлитането им той бе почувствал облекчение. Шофьорът на автобуса, който трябваше да ги откара до летището, се казваше Андреас. Аксел се бе заприказвал с него по време на една от екскурзиите. Бяха приблизително на една възраст. Шофьорът имаше тесни очички и счупен нос, който бе зараснал накриво. Бе оглеждал Бие, качваща се по стъпалата в автобуса в къса бяла и почти прозрачна рокля, обвиваща гальовно закръглените й бедра, както и Марлен, Том и Даниел, качили се след нея. След като Аксел се бе качил последен в автобуса, шофьорът бе възкликнал: "You must be a very happy man!"[16]Бяха седнали най-отзад в автобуса и Бие го бе ощипала по бедрото и му бе прошепнала на ухото, че гo искала, а той я бе прегърнал през раменете, гледайки прелитащата покрай тях и изгорена до златисто пустош, и си бе помислил: "I must be a very happy man"[17]
Огънят в камината бе угаснал. Аксел бе напълни отново чашата си и седеше, вглеждайки се в танцуващите в ъгълчетата й огънчета. "Ще отида в дома на Мириам. Ще се кача в квартирата й на последния етаж на къщата в "Рудельока". Просто ще поседя там, ще изпия свареното от нея кафе и ще си поговоря с нея."
Отправяше се към банята, когато чу че към къщата се приближава кола. Погледна през прозореца и видя, че пред входа е спряло такси. Часовникът му показваше два и петнадесет. Чу се отключване на вратата долу и подрънкването на връзката ключове на Бие върху стъкления плот на скрина.
Съблякъл се по гащи, той разглеждаше отражението си в огледалото. Тялото му все още изглеждаше тренирано, въпреки че отстрани линията на кръста му бе започнала лекичко да се закръгля. Скоро и Бие влезе в банята и спря зад него:
— Още ли не спиш?
Той я погледна в огледалото:
— Може пък да ходя насън.
Косата й бе разрошена и очите й изглеждаха възпалени, но гримът й не се бе размазал. Бе с тъмнозелена, прилепнала рокля с тънки презрамки и дълбоко деколте. И сенките й за очи също бяха зеленикави. Когато тя се гримираше така, подчертавайки леко разногледите си очи и високите си скули, спокойно можеха да й се дадат пет, че и десет години по-малко.
Той се обърна към нея, вдишвайки аромата й. Аромата на парфюмите, които обикновено й подаряваше той, който се усещаше именно така след няколко часа, когато към него се прибавяше оттенъкът на потта й и димът на чуждите цигари. Ароматът на "Шалимар" се смесваше още и с друг, чужд парфюм, принадлежащ на мъж. Аксел можеше да доразвие тази си мисъл, да си представи до кого бе седяла и с кого бе танцувала. Хвана я за ръката над лакътя и я придърпа към себе си.
— Господи — промърмори тя, когато той започна да я целува, — ти, изглежда, си в бойна готовност.
Този чужд аромат бе все по-близо и по-близо — ароматът на онзи, за когото не знаеше нищо, и който я превръщаше в друга, не онази, с която бе свикнал. На езика й имаше вкус на вино, но още и на водка, че и на джин. Бие много рядко пиеше нещо силно.
Когато й вдигна полата й я хвана за голите задни полукълба, тя изстена и започна да сваля гащите му.
Той я повдигна върху края на мивката и свали прозрачните й пражки.
— Ама, Аксел! — съпротивляваше се тя. — Не тук. Децата могат да се събудят.
На практика обаче тя искаше именно това — да я обладае тогава и там, както бе седнала наполовина разсъблечена върху студената порцеланова мивка. Скара му се за небрежното му отношение към роклята й, когато с дръпване смъкна презрамките от раменете й. Точно в този момент обаче той притисна устни до зърното й, повдигна се на пръсти и нахлу в нея. Усетила, че свършва, тя успя да заглуши виковете си. Те се превърнаха в продължително хриптене, неприличащо на нищо, което му се бе случвало да чува от нея преди. Аксел спря. След като Бие се успокои малко, той я помъкна след себе си извън банята.