Когато се почука на вратата — санитарят (побеляващ мъж, ако се съдеше по външността му — тамил[1]) донесе лекарствата, — посетителят стана и прегърна майка си за довиждане.
— Скоро ще намина пак — обеща той.
— Юда! — изсъска тя и зениците й се превърнаха в две цепки.
Той потисна изумлението си, като едва не се разсмя. Тя грабна чашата със сока. Изглеждаше, че се готвеше да го замери с нея.
— Е, Астрид! — каза с укор санитарят на развален норвежки и й взе чашата.
Тя стана от стола и заплаши сина си с юмрук.
— Бреде е зъл! — извика тя. — Не бе Гестапо, Бреде стреля.
Санитарят я настани отново на стола. Тя все още размахваше ръка:
— Близнаци са, когато едното дете получава повече, отколкото трябва. Какво обаче разбираш ти от това, след като си негър!?
Посетителят погледна към санитаря и смутено, със съжаление на лицето си, поклати глава. Санитарят отвори дозатора с таблетките.
— Негрите живеят в Африка, Астрид — каза той с добродушна усмивка и й подаде чашата със сока.
Тя преглътна едно от хапчетата.
— Нали ти си Бреде? — каза тя, примижавайки объркано срещу посетителя си.
— Не, мамо, аз не съм Бреде. Аз съм Аксел.
Почука на вратата и влезе в кабинета на старшата сестра на отделението. Вдигнала поглед към него, тя отдръпна стола си от компютърното бюро и посочи с ръка дивана:
— Моля, седнете!
Бе малко над тридесетте — висока, спортен тип, с привлекателно лице.
— Струва ми се, че майка ми отдавна не е била толкова неспокойна.
Старшата сестра кимна в съгласие:
— Напоследък говори много за войната. Тук, разбира се, всички знаят кой е бил Турстейн Глене, но тези споменавания на Гестапо не са случайни, нали?
Аксел посочи към чинията с шоколадови бисквити на масата:
— Може ли да си взема една? Не успях да обядвам.
Отказа вежливо и кафето, и ягодовия сок, забавлявайки се на закъснялата настойчивост, с която го канеше медицинската сестра.
— Гестапо наистина е преследвало баща ми — потвърди той, дъвчейки бисквитата. — В последния момент е успял да се прехвърли в Швеция. Майка ми обаче не е знаела нищо за това тогава. Запознала се е с него четиринадесет години след това, а тогава е била само на четири годинки.
— Не можете да си представите колко е важно да знаем това — медицинска сестра не успяваше по никакъв начин да закрепи с ластик на тила си гладката си и хлъзгава коса. — Тя винаги се вълнува много, когато показват нещо за войната по телевизията. Напоследък ни се налага да изключваме телевизора всеки път, когато дават новини. А, между другото, кой е Бреде?
Аксел Глене изтърси трохите от маншета на сакото си.
— Защо?
— Ами Астрид споменава постоянно някой си Бреде. Че не трябвало да идва тук и че тя повече не искала да го вижда, и все в този дух. Понякога се сърди много. Понякога ни се налага да й даваме допълнително успокоително, когато се развълнува. Не знаем дали изобщо съществува този Бреде, така че санитарите не могат да измислят как да я успокоят.
— Бреде й е син.
Веждите на медицинска сестра тръгнаха нагоре.
— Имате брат? Нямах никаква представа за това. Никога не е ставало дума за някого другиго, освен за вас. Е, разбира се, и за жена ви, и за децата ви.
— Минали са повече от двадесет и пет години, откакто майка ми го видя за последен път — каза Аксел.
Стана и хвана дръжката на вратата, с което даде да се разбере, че разговорът е приключил.
2
Настанил се на задната седалка на таксито, той звънна още веднъж на Бие. Тя отново не вдигна и той й изпрати есемес, че ще закъснее. Бе понеделник, което означаваше урок по цигулка и тренировка по футбол. Бие се канеше да ходи някъде вечерта, но преди това трябваше да успее да заведе дъщеря им на урока по музика. Да я вземе от там бе вече негова грижа.
Когато таксито зави по крайбрежната улица "Акер-Брюге", камбаната на пристанището заби. При кредитните му карти в портфейла му се търкаляха няколко банкноти и той плати в брой, защото нямаше време да чака касовата бележка. Успя да се качи на борда, когато вече спускаха бариерата. Нямаше да успее да стигне преди шест и половина вкъщи, така че на Том щеше да му се наложи сам да отиде на тренировката си, ако въобще тръгнеше за нея. Аксел се засрами от себе си и изпрати есемес и на сина си.
Мнозина от пътниците му бяха познати — за съжаление, повечето. Днес обаче той премина бързо през салона и излезе на палубата. Времето бе топло за края на септември. Небето над фиорда бе скрито от тънка бледожълта мъглица, през която рядко надничаше слънцето. В главата му все още звучеше гласът на майка му. Майка му, която го бе нарекла Юда; майка му, която мислеше, че той е Бреде, и му бе бясна.